За честта на Вор [Shards of Honor - bg]

Войникът почука, отвори вратата и отстъпи встрани. Над компютърната конзола на бюрото се бяха надвесили трима офицери — Илиан, един капитан и един командор. Очевидно провеждаха съвещание. Воркосиган вдигна глава и я поздрави с леко кимване. Дали и моите очи изглеждат толкова гладни, колкото са неговите? — запита се Корделия, докато отвръщаше на поздрава. Сдържаното ни поведение пред тълпата не би струвало пукнат грош, ако не успеем да скрием погледите си.

— На бюрото на адютанта, Кор… капитан Нейсмит — махна с ръка той. — Идете и прегледайте всичко на спокойствие… — После отново насочи вниманието си към разговора с колегите си.

Табелката беше обикновена — от тези, с които бараярците маркират гробовете на своите паднали бойци. Всичко бе точно — дата на раждане, дата на смъртта, служебни данни. Корделия механично опипа метала. Изглеждаше солиден, без съмнение щеше да трае десетилетия. Воркосиган приключи работата си и пристъпи към нея.

— Добре ли е?

— Да — усмихна се тя. — Успя ли да намериш гроба?

— Да. Мястото на бивака ви все още се вижда от въздуха, макар че дъждовете вече са взели своето…

Млъкна и извърна глава към вратата, където настъпи някакво раздвижване.

— …Ти казваш така! — долетя гласът на дежурния. — Но аз съм убеден, че това са бомби! Не можеш да ги внесеш тук…

— Но той трябва да ги приеме лично! — възрази втори глас. — Такива са заповедите ми. А вие се държите така, сякаш сте спечелили проклетата война!

Миг по-късно на прага се изправи и собственикът на гласа. Оказа се военен лекар от Ескобар, облечен в яркочервена униформа. Зад гърба му се полюшваше плаващ палет с малък контролен панел, върху който имаше нещо като голям балон. Вътрешността му бе запълнена с цилиндрични, дълги около половин метър капсули, всяка от тях свързана с портативен животоподдържащ апарат. Корделия веднага разбра за какво става въпрос и лицето й пребледня. Изражението на Воркосиган остана непроницаемо.

— Имам разписка, която трябва да бъде разписана лично от адмирал Воркосиган — огледа се ескобарецът. — Той тук ли е?

— Аз съм Воркосиган — пристъпи крачка напред адмиралът. — За какво става въпрос, господин… хм…

— Медицински помощник — подсказа му шепнешком Корделия.

— Господин медицински помощник?… — Воркосиган довърши фразата си гладко, но от притеснения му поглед Корделия разбра, че е очаквал по-друга помощ.

— Връщаме пратката на изпращача! — жлъчно се усмихна ескобарецът.

— Ясно, но какво е нейното съдържание? — попита Воркосиган и пристъпи към палета.

— Вашите копелета!

Корделия видя озадаченото изражение на Воркосиган и побърза да се намеси:

— Утробни имитатори… хм… господин адмирал. Напълно независими системи със собствено захранване… Но това не означава, че не се нуждаят от контрол…

— Веднъж седмично — все така жлъчно добави ескобарският лекар и измъкна от джоба си малка дискета. — Ето ви инструкциите!

— Но какво да правя с тях, за Бога? — попита объркано Воркосиган.

— Мислехте, че на този въпрос ще отговарят нашите жени, нали? — ехидно се подсмихна онзи. — Ако питате мен, трябва да ги окачите на вратовете на бащите им! На всеки контейнер е отбелязан генът на бащинството, няма да имате проблеми с идентификацията. Ето, подпишете тук!