И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Ала вече малко поамериканчен, отвръщам, като също сипя усмивка, възкисела: «Аз само гледам…»
Докато в Америка се престраших да го казвам това изреченийце — «Аз само гледам», докато повярвах, че като го кажа, нито ще ме напопържат, нито ще ме натирят, че тук не е панаир, нито стадион, та да ходиш като халтав и да гледаш, без да купуваш, зор видях…
Момичетата ме погледнаха, пак усмивка се сипна отпреде ми и както навсякъде другаде става, се оттеглиха към своите места около касите, да не се натрапват на клиента, да не го притесняват.
Дамата избра бижуто, извади онова ситно картонче, лизна го електрониката, прибра си го и тръпна към горния етаж. Там, сподирена от своето разузнаване и от моя милост, купи някакъв много лъскав куфар, с разни дръжки и колелца по него, но дори не го и пийна, само го огледа, кимна с глава — «о’кей», демек… Оттам влезе в отдела за хранителни стоки. То не беше отдел, а нещо доста по-друго… Огледа, без да ги пипа, доматите и каза: «Един килограм»… После отиде при краставиците, и там каза: «Един килограм», после — репички, други зеленчуци и плодове, на които аз дори не зная имената. После спря при месата, суджуците, пастърмите, тук многотията беше толкова голяма, че за малко щях да я изгубя. Показваше стоката и казваше от кое колко иска. Нищо повече… После се повтори оная работа с картончето…
Каза номера на колата си и тръгна обратно… Излезе жената, подире й моя милост, в качеството си на тъмен балкански субект… На изходната врата на магазина, колата я чакаше. Вътре бяха поставени покупките, опаковани, превързани с панделки, с цветя върху панделките… Гледам и разни мисли вече минават през главата ми… Усещам, че намразвам Америка.
Префъкут… казваше в подобни случаи бай Пенко Шейтана. Ще си плати един ден сметката Америка за това си разпищолване, ама да видим кота ще е…
Още ми се ще да постоя и да погледам, защото и негърът, и двете по-малки негърчета до него, и слизащите от колите, и качващите се в колите, са гледка и половина.
Приличам на куче, което обикаля около касапница. Знае, че месото е прибрано и мръвка никаква няма за него, ама се върти.
Ще се разделим с квартала, ама още не. Защото на улицата ме настига огромен ролс-ройс, какъвто никога не съм виждал. Дръжките на вратите му са позлатени. Позлатени са и някои от металните му части. Стъписан е чак моят приятел Смит, с който днес се разхождаме…
— Това не се случва всеки ден — казва той… И обобщено посочва колата и пространството около нея.
Ролс-ройсът не само ни настига, но и спира. Зад шофьора, както в много американски коли, има стъклена преграда… Шофьорът спря колата небрежно, на средата на улицата, чевръсто слезе от мястото си и отвори задната врата… Хвърлям светкавично българско око… Вътре седалки за още шестима души, всяка седалка като балдахин, а в краката — скъпи килими… Боже, боже… какво друго мога да кажа?!… От тротоара, съвсем близко до нас, се отделят две по-възрастни жени и три млади, направо невзрачни момичета. Те сядат на задните седалки, шофьорът с поклон затваря вратата и заема мястото си…
Явно гледката не се вижда всеки ден, дори и тук, защото и други такива като нас спират крачката си, за да огледат колата, която бавно се отдалечава…
Боже, боже… пак напират български възгласи в устата ми! Кому е нужно всичко това? На кого са му потрябвали тия златни дръжки, тия блестящи сребърни гривни на фаровете, тази цялата позлатена, правена на ръка кола?!…
— Може и това да видите — и Смит посочва другата страна на улицата.
Това, което Смит посочва, не е кола. Това е една бяла лястовица. В нея черна перла — красива мулатка! Бялото и черното са се вързали в една картина, от която няма откъсване на окото. Колата спира недалеч от нас, мулатката слиза, но не отива, както аз правя, да постави монета в апарата за паркиране — тя явно може да си плати глобата… Какво по-напред да гледам — бялата, изящна линия на колата, правена като че ли само за тази жена, изящната линия на тялото й ли, родено като че ли само за тази кола… Газелата се отдалечава и влиза в магазина отсреща… Нима тя сама прави покупките си? Нима въобще тези изящни ръце се докосват до онова, което е съдено на простосмъртните… Моите сетива са дотук. В този квартал, сред тези хора, аз нямам сетива за повече. Не че ги боготворя, не че им се покланям. С просто око се вижда, че сме хора от различни планети. Има ли живот извън земния? Ами то на самата ни земя има поне два живота, и две цивилизации… които не могат да контактуват помежду си, чиито сигнални системи са различни.