И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
После негърът се изправя, оглежда достолепно околността, повереното му хотелско или летищно имущество — до появата на следващия пътник или на следващото такси… Така цял ден, така цял живот. Старанието и самочувствието, с което тези хора вършат работата си, ме увери още един път, че в тази държава няма унизителен, няма привилегирован труд. Труд ли е, за уважение е! Работа ли е, трябва да се извърши най-професионално и с най-голямо удоволствие! И не видях никой да се намръщи, като се обърнеш с въпрос или за помощ към него, не видях някой да си върши работата, а да гледа другаде. Всеки работи така, като че от това зависи животът му. Както е и в действителност! Убедих се, че най-голямата радост за американеца е да го забележат, че си обича работата, а ако пък получи признание или похвала, че е висок професионалист, по-радостен и щастлив от него няма. И това се отнася до всякаква работа. Гледах ги тия професионалисти по улиците, в ресторантите, в приземните етажи на билдингите, пълни е ресторантчета, кафенета, градинки. В старата поща на Вашингтон, освен двайсетте ресторантчета, имаше и концерт на музиканти доброволци… Хората си хапват и ръкопляскат. Свирят час, приберат инструментите, мястото им заеме друг оркестър. И той безплатно свири час. И трети иде. И тъй цял ден. Какви музиканти — любители при това! Такива «любители» в България стотина да имаме, ела ти, гърко, или югославянино, приказвай с нас…
Та разказвах за изкуството на метачите. Тая работа в Америка я вършат предимно мъже. Как вървяха тия чистачи, как не оставяха хартийка да се заседи повече от две-три минути на земята, с какви красиви движения на метлата я прибираха, после пък как в по-големите кофи, сложени край масите, където хората оставяха найлоновите кутии с бивши салати, сандвичи и всякакви местни и други удоволствия, завързваха найлоновите пликове, напъхани в кофата, как ги измъкваха и поставяха в една количка, как на тяхно място през десет минути слагаха нов, чист, красив плик от тъмен найлон. И самите те, колко чисти и прилично облечени… Ала само мъже. Америка смята, че все пак жената не е създадена да чисти публични места…
Негърът в онзи магазин в Бевърли Хилс чакаше някой да потърси такси и той веднага да надуе свирчицата си… Другите две момчета друго чакаха… Появи се кола, от колата слезе жена… Тя не извади ключовете от таблото, нито се огледа къде да паркира… Само слезе и като каза «добър ден» на момчетата, влезе в магазина. Едно от тях незабавно зае мястото й на кормилото, колата зави надолу, към подземния паркинг… Моя милост — след жената. На пръв поглед магазин като хилядите американски магазини. Не е възможно в един да има нещо, в друг да го няма. Различни са само производителите и цените. А стоката, като я гледаш, по-добре да си затвориш очите, и преди да си дойдеш в България, да си забравил какво си видял… Нагледах се на магазини и вече окото ми не ловеше разликите. Ала реших да тръпна след жената. Беше, както я гледах, набор — имаше ги петдесетте като едно нищо, ала беше още изправена, в походката й имаше много спокойствие и вътрешна увереност. Вървеше, както вървят всъщност всички жени в Америка. Явно, за разлика от мен, тя не изпитваше страх някой да не й извика: «Ама къде бе, другарко, не виждаш ли, че щандът е в ревизия… Ей, този народ без очи е останал…»
Или пък някой мъжага, небръснат, още махмурлия, да се провикне отзаде й: «Ало, малката, не виждаш ли, че сме в почивка сега… Да ти купя едни очила, ако трябва…»
Жената вървеше, аз я следвах на почетно разстояние, сподирен от двоен страх — едно, мен да не ме емне някой, какво пък аз търся в този магазин, като в джоба ми се прескачат само десетина долара, друго, да не би пък тя да си има охрана… В Америка съм се наслушал за какви ли не тайни сигнализации и охрани на човека, от силно развития престъпен свят…
Жената спря в салона за бижута… Дълго оглежда едно, после второ… Около нея бързо се натрупаха продавачки, заизваждаха от различни кутийки и други бижута. Одма кова око и аз в едни дънки… Що не взема, барем като сме тука, да опозная цената на дънките. Цяла Америка е в дънки, не е ли време и аз да се поамериканча малко… Поамериканчих се, няма що… Забол, не забол поглед в дънките, и не толкова в тях, ами в цените им, ето ти ги не едно, ами две момичета цъфнаха до мен. Че като плиснаха онези бели зъби отпреде ми, като ми се заумилкваха, «Какво иска господинът?…» «Какви дънки интересуват господина?…» Абе какви дънки ме интересуват! При тия цени, нищо не ме интересува… Седим си и си блеем…