Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Има само едно място, към което можем да се отправим — извика Лан. Гласът му прозвуча глухо, без да е ясно откъде идва.
— Мърдраал са коварни — отвърна Моарейн. — Ще използвам коварството му срещу самия него. — И те продължиха безумния си галоп.
Лепкавата мъгла сега обгръщаше и земята, и небето, а ездачите, сами превърнали се в сенки, сякаш яздеха нощни облаци. Дори краката на собствените им коне сякаш изчезнаха.
Ранд се помръдна на седлото си, потръпвайки от обгърналата го вледеняваща мъгла. Да знаеш, че Моарейн може да прави разни неща, дори да я видиш, че ги прави, беше едно. Но да оставят тези неща лепкава влага по кожата ти беше съвсем друго. Той се усети, че сдържа дъха си, и мислено се изруга. Не можеше да язди по целия път до Таренов сал, без да диша. Тя беше използвала Единствената сила върху Трам и резултатът беше добър, той го беше видял. Но въпреки това трябваше да се насили, за да вдишва и издишва отново. Въздухът наистина беше тежък, но освен че беше малко по-студен, не се различаваше особено от въздуха в най-обикновена мъглива нощ. Повтори си го, но не беше сигурен, че си е повярвал.
Яздещи плътно един до друг, Лан и Моарейн ги водеха през мъглата, сякаш ясно виждаха какво лежи на пътя им. Останалите можеха само да им се доверят и да ги следват. И да се надяват.
Пронизителните крясъци от небесата започнаха да заглъхват, а после съвсем изчезнаха. Но това не ги успокои много. Гора и ферми, луна и път — всичко бе потънало в мъгла и невидимо за очите им. Тук-там в сивия мрак пролайваха кучета, глухо и далечно. Но иначе не се чуваше никакъв друг звук освен барабанния тътен на конските копита. Нищо не се променяше сред тази безплътна, пепелива мъгла. Нямаше нищо, което да им даде представа за отминаващото време, освен нарастващата болка в бедрата и в кръста.
Ранд беше сигурен, че са минали часове. Ръцете му така се бяха впили в юздите, че вече не беше сигурен, че ще може някога да ги освободи и се зачуди дали изобщо някога ще е в състояние да ходи. Само веднъж си позволи да погледне назад, В мъглата зад него препускаха сенки, но дори не беше сигуренколко са на брой. Нито дори дали наистина са неговите приятели. Мразът и влагата се просмукваха през друхите му, проникваха в костите му. Само полъхът на въздуха през лицето му и ритмичните тласъци на изпънатото конско тяло под него все още му показваха, че изобщо се движи.
— Стой! — изведнъж извика Лан.
Ранд така се изненада, че остави Облак да профучи между Лан и Моарейн, подминавайки ги на няколко скока, преди да дръпне юздите.
Сред мъглата наоколо се възвисяваха къщи, странно високи за представите му. Никога не беше виждал това място, но често беше слушал описания. Височината им произлизаше от високите основи от червен камък, вдигнати заради пролетните прииждания на Тарен, когато снеговете по склоновете на Мъгливите планини се топяха. Бяха стигнали Таренов сал.
Черният боен кон на Лан изтопурка до него.
— Не бъди толкова нетърпелив, овчарю.
Смутен, Ранд се върна при останалите. Лицето му беше зачервено от срам и за миг мъглата му се стори добре дошла.
Един самотен пес, незабелязан сред хладната сивота, залая яростно, след което побягна. По прозорците на къщите замигаха светлини. Освен лая на кучето никакъв звук, като се изключеше глухият тропот на копитата на конете им, не нарушаваше покоя в последния час от нощта.
Ранд беше срещал хора от Таренов сал. Опита се да си припомни малкото което знаеше за тях. Те рядко си позволяваха да слязат към така наречените от тях „долни села“ и си виреха носовете, сякаш душеха някаква неприятна миризма. Малцината, които беше срещал, имаха странни имена, като Хълмовръх и Каменошлеп. Но преди всичко хората от Таренов сал бяха известни със своето коварство и хитрост. Ако се ръкуваш с човек от Таренов сал, казваха хората, преброй си после пръстите.
Лан и Моарейн спряха пред една висока тъмна къща, която по нищо не се отличаваше от останалите в селото. Стражникът скочи от седлото и се заизкачва по стъпалата пред портата, която се извисяваше над улицата на височината на главите им. После затропа с юмрук по вратата.
— Нали искаше да пазим тишина — промърмори Мат.
Лан продължи да блъска по вратата. Прозорецът на съседната къща светна, чу се сърдит вик, но Стражникът продължи да барабани с юмрук.
Вратата рязко се отвори и на прага застана мъж по нощна риза. Лоеният фенер в едната му ръка осветяваше тясното му скулесто лице. Той отвори гневно уста, след което забрави да я затвори, главата му се завъртя нагоре и надолу при вида на появилата се неясно откъде мъгла и очите му се ококориха.