Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Ранд пое вързода от ръцете на Егвийн и го намести зад седлото, а тя се качи и намести полите си. Те не бяха скроени за странична езда, така че вълнените чорапи на девойката се оголиха до коленете. Беше се обула със същите меки кожени цървули, които носеха повечето селски момичета. Изобщо не бяха пригодени за пътуване дори до Стражеви хълм, камо ли чак до Тар Валон.
— Все още си мисля, че не бива да тръгваш с нас — каза той. — Онова за тролоците не си го измислих. Но ти обещавам, че ще се грижа за теб.
— Може пък да се наложи аз да се погрижа за теб — отвърна тя, без да обръща внимание на вбесения му поглед, и се наведе и разроши косата му. — Знам, че ще се грижиш за мен, Ранд. Всички ще се грижим един за друг. А сега по-добре яхвай коня си.
Всички останали вече бяха на конете и чакаха само него. Единственият кон, останал без ездач, беше Облак — висок сивушко с черна опашка и грива, доскоро собственост на Джон Тейн. Ранд се изкатери на седлото, макар и с известно усилие, защото сивушкото отметна глава и запристъпва настрана, щом Ранд пъхна крака си в стремето и ножницата на меча се удари в хълбока на животното. Това, че двамата му приятели бяха избегнали Облак, не беше никак случайно. Майстор Тейн неведнъж се беше състезавал със сърцатия сивушко срещу конете на търговците и Ранд не помнеше някога да беше губил, но също така не помнеше досега Облак да се беше давал лесно някой да го яхне. Лан сигурно беше платил огромна цена, за да склони мелничаря да го продаде. Когато успя да се закрепи върху седлото, Облак затанцува още по-буйно, сякаш нямаше търпение да се втурне в галоп. Ранд стисна здраво юздите и се постара да си внуши, че няма да има проблеми при ездата. Може би ако успееше да убеди себе си, щеше да вразуми и коня.
Навън избуха бухал и селските младежите подскочиха на седлата си, преди да се усетят какво ги е стреснало. Разсмяха се сконфузено и се огледаха един друт засрамени.
— Следващия път някоя полска мишка току-виж ни накарала да скочим по дърветата — изкикоти се смутено Егвийн.
Лан поклати глава и каза:
— Дано да са вълци.
— Вълци ли! — възкликна Перин, но Стражникът го изгледа невъзмутимо и поясни:
— Вълците не обичат тролоците, ковачо, а и тролоците никак не обичат вълците, както и кучетата. Ако чуя вълчи вой, ще знам, че не ни дебнат тролоци. — Той бавно подкара черния си жребец сред лунната нощ.
Моарейн тръгна след него, без да се колебае, а Егвийн пое плътно до Айез Седай. Ранд и веселчунът застанаха в тила на колоната, давайки път на Мат и Перин.
Задната страна на хана беше тъмна и безмълвна. Парцаливи лунни сенки изпълваха двора на конюшнята. Мекият тропот на копитата бързо заглъхна, погълнат от нощната тишина. В мрака плащът на Стражника го превърна в сянка.
Изведнъж Лан внезапно спря и с рязък жест им даде знак да пазят тишина.
По Коларския мост заскърцаха ботуши и на лунните лъчи проблеснаха върховете на оръжия.
После в светлото петно, изливащо се от предните прозорци, пристъпи Джон Тейн. Беше с дълга пика и къса кожена броня, покрита с метални плочки. Едва сега Ранд разбра кои са и за какво са се събрали. Бяха десетина мъже от селото и околните ферми, с шлемове и части от ризници, намерени по таваните, където бяха събирали прах от поколения насам. Всички бяха въоръжени кой с пика, кой с дърварска секира или ръждясала алебарда.
Мелничарят надникна през един прозорец, после се обърна и каза:
— Мисля, че оттук е добре.
Останалите се подредиха в две разкъсани колони зад него и забиха крак в нощта, сякаш под ритъма на три различни барабана.
— Няма да стигнат и за закуска само на двама тролоци Давол — измърмори Лан, щом стъпките им заглъхнаха. — Но имат очи да гледат и уши да слушат. — Той обърна жребеца си. — След мен.
Бавно и тихо Стражникът ги преведе обратно през двора, към брега на потока. Толкова близо до самия Виноструй студената, пенеща се вода дори не измокри краката на ездачите.
Изкачиха отсрещния бряг и под безмълвните команди на Стражника започнаха да заобикалят селото. От време на време Лан се спираше да им даде знак да пазят тишина, въпреки че никой друг нито чуваше, нито виждаше нещо. Но след всяко негово спиране минаваше друг селски патрул.
Минаха тихо покрай последните постройки и през нивята успоредно на Северния път, водещ към Таренов сал. Ранд си помисли, че сигурно ничие друго небе не е толкова хубаво, колкото небето на Две реки. Чистата му чернота сякаш се сливаше със самата безкрайност и милионите звезди проблясваха като светли точици, пръснати в огромен кристал. Луната, почти пълна, изглеждаше толкова близо, че можеше да я докосне, ако се протегне, а…