Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Ако Бела изостанеше, той също щеше да остане с нея, каквото и да кажеха Моарейн и Лан. Назад, в близост до Чезнещия и тролоците. Назад, където в мрака кръжеше драгхарът. С цялото си отчаяно сърце той извика наум към Бела да тича като вятъра, безмълвно се опита по някакъв начин да й внуши сила. „Тичай!“ Кожата му бе настръхнала, костите му сякаш всеки момент щяха да се пръснат от студ. „Светлината да ти помогне дано, тичай!“ И Бела тичаше.
Продължаваха в галоп, все напред и напред в нощта, а времето чезнеше около тях като неразличима мъгла.
Изведнъж Лан забави и конете замряха след него. Ранд не беше сигурен колко дълго са препускали, но усети лека болка в слабините си от стискането на седлото. Пред тях в нощта блещукаха светлинки, като ято светулки сред дъбрава в лятна нощ.
Озадачен, Ранд изгледа свъсено светлините, след което ахна от изненада. Светулките се оказаха прозорци, прозорци на къщи, осеяли върха на един хълм. Бяха стигнали до Стражеви хълм. Не можеше да повярва, че за такова кратко време са стигнали толкова далече. Вероятно никой друг досега не беше взимал това разстояние толкова бързо. Ранд и Том Мерилин последваха примера на Лан и слязоха от конете си. Облак застана на място с наведена глава, хълбоците му трепереха, пяна покриваше врата и раменете му. Ранд си помисли, че Облак едва ли ще позволи някой да го язди повече тази нощ.
— Колкото и да предпочитам да отбягвам тези селца по пътя си — обяви Том, — струва ми се, че в момента няколко часа почивка няма да са никак излишни. Предполагам, че сме спечелили достатъчно преднина, за да си го позволим.
Ранд се протегна и се почеса между плешките.
Капризен порив на вятъра донесе до ушите им песен и миризма на гозби, от която устата на Ранд се изпълни със слюнка. В Стражеви хълм все още празнуваха Бел Тин. Той погледна Егвийн. Тя се беше облегнала на Бела, изнемощяла. Останалите също заслизаха от конете, с много въздишки и протягания на схванати мускули. Само Стражникът и Айез Седай не показваха никакви видими признаци на умора.
— Аз бих послушал малко песни — намеси се уморено Мат. — И не бих отказал баница с овнешко в „Белият мечок“. — Той замълча и добави: — Никога не съм стигал по-далече от Стражеви хълм. Не бих казал, че „Белият мечок“ е по-добър хан от „Виноструй“.
— Не е толкова лош — намеси се Перин. — Една баница с овнешко и за мен. И много топъл чай, да махна студа от кокалите си.
— Не можем да спираме, докато не прехвърлим Тарен — отвърна рязко Стражникът. — Не повече от пет минути.
— Но конете — опита се да му възрази Ранд. — Ще ги уморим до смърт. Моарейн Седай сигурно ще се съгласи, че…
Беше забелязал, че тя обикаля около конете, но не беше обърнал внимание какво прави с тях. Сега тя мина покрай него и положи длани на врата на Облак. Ранд млъкна. Конят внезапно отметна грива, изцвили леко, дръпна юздите от ръцете на Ранд и затанцува, толкова бодър, сякаш беше прекарал цяла седмица в конюшнята. Без да каже нито дума, Моарейн се приближи до Бела.
— Не знаех, че може да прави такива неща — тихо прошепна момъкът на Лан и почувства, че бузите му се изчервяват.
— От всички останали ти най-много би трябвало да го предположиш — отвърна Стражникът. — Нали видя какво направи с баща ти. Сега тя ще отмие умората. Първо от конете, после и от всички вас.
— От всички нас? А ти?
— От мен не, овчарю. Нямам нужда от това, поне засега. Нито от самата себе си. За жалост, това, което може да направи за другите, не може да го стори за себе си. От всички нас само един ще язди уморен. Трябва само да се надявате, че тя няма да се изтощи прекалено, преди да стигнем до Тар Валон.
— Да се изтощи прекалено за какво?
— Ти се оказа прав за Бела, Ранд — обади се Моарейн. — Тя има силен дух и е не по-малко опърничава от всички в Две реки. Колкото и да е странно, изглежда най-малко уморена от всички коне.
Писък разцепи тишината, писък на умиращ човек, прободен от десетки ножове, и две мощни криле изпляскаха над тях. Нощта се сгъсти още повече от сянката, понесла се към тях. Конете зацвилиха панически и заскачаха.
Вятърът от крилете на драгхара удари Ранд като някаква вълна от слуз, като злокобно бълбукане на тиня сред влажния здрач на някакъв кошмар. Дори не му остана време да изпита ужас, защото в същия момент Облак подскочи и изцвили, извивайки се отчаяно, сякаш се мъчеше да отърси нещо, което се беше впило в снагата му. Ранд, увиснал на поводите, залитна и се повлече по земята, а Облак зацвили, като че ли вълци се впиваха да разкъсат сухожилията му.