Окото на света

Салът се люшна, освободен от задържащите го към кея въжета, и още веднъж, когато го задържаха въжетата през реката. Салджиите, по трима от всяка страна, стиснаха въжетата при носа на баржата и нервно мърморейки, започнаха с мъка да пристъпват към кърмата, надвиснали над обгърнатата в сива пелена тъмна вода.

Кеят се скри в мъглата и баржата бавно се понесе, съпротивлявайки се на течението. Нищо не показваше някакви признаци на движение освен монотонните стъпки на салджиите — напред, за да прихванат въжетата, и назад, докато ги дърпаха. Никой не обелваше и дума. Младежите се бяха струпали в средата умълчани. Бяха чували, че Тарен е много по-широка от потоците, в които бяха свикнали да се къпят; мъглата я правеше да изглежда още по-огромна в съзнанието им.

След като мина известно време, Ранд пристъпи до Лан. Реки, които човек не можеше да прецапа, да преплува или дори да види отсрещния им бряг, можеха лесно да изнервят някой, който през целия си живот не е виждал нещо по-широко и дълбоко от вирчетата и езерцата из Водния лес.

— Наистина ли биха се опитали да ни ограбят? — попита той тихо. — Той по-скоро ми прилича на човек, който се бои ние да не го ограбим.

Стражникът измери с поглед салджиите — изглежда, никой не ги слушаше — след което му отвърна също така тихо.

— При тази мъгла, в която могат да се скрият… е, когато деянията им са скрити, на хората понякога им се дощява да правят неща, които не биха се осмелили, ако някой ги гледа. И обикновено този, който се кани да стори нещо лошо на непознат, най-много се бои, че непознатият може да му стори същото. Този… убеден съм, че може да продаде и майка си на тролоците, да си я сварят за вечеря, стига цената да е добра. Но съм малко изненадан, че ме питаш. Чух много добре какво си говорят хората в Емондово поле за жителите на Таренов сал.

— Да, но… Е, всички казват, че те… Но никога не съм вярвал, че могат наистина… — Ранд реши, че ще е по-добре да не си въобразява повече, че познава нравите на хората извън собственото си село. — Но той би могъл да каже на Чезнещия, че сме прекосили реката — промълви младежът. — И да вземе да прекара и тролоците след нас.

Лан сухо се изсмя.

— Да ограбиш непознат е едно, а да си имаш работа с Получовек е съвсем друго. Представяш ли си го как превозва тролоци, ако ще да му предложат торба злато? Или да разговаря с мърдраал, ако му се наложи? Само мисълта за такова нещо ще го накара да бяга презглава, без да се спре цял месец. Не мисля, че трябва да се притесняваме много за Мраколюбци сред жителите на Таренов сал. Не и тук. Тук сме в безопасност. Поне временно, разбира се. Поне от страна на тукашните. Сега внимавай.

Вишекула се беше извърнал към тях. Острото му лице, осветено от вдигнатата високо факла, се взираше в Лан и Ранд, сякаш ги виждаше за пръв път. Дъските на палубата проскърцваха от тежките стъпки на салджиите и потропването на някое копито. Вишекула примигна, забелязал, че са доловили напрегнатия му поглед, обърна се и продължи да се взира към отсрещния бряг.