Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Нечий черен силует бавно прелетя през сребристото лунно кълбо. Ранд неволно дръпна юздите и сивушкото спря. „Прилеп“ — помисли си той вяло, макар да осъзнаваше, че не е. Крилете, носещи това същество, имаха подобна форма, но се носеха с бавното, уверено движение на хищна птица. И тази птица се беше впуснала в лов. Начинът, по който се носеше из небето, не оставяше никакво съмнение. Но най-лошото от всичко бяха размерите й. За да изглежда един прилеп толкова голям на фона на луната, трябваше да лети на една ръка разстояние от човек. Той се опита да прецени на какво разстояние може да се намира от тях птицата и какви са размерите й. Тялото й трябваше да е поне колкото човешко, а крилете… Тя отново прекоси лунния кръг, а след това изведнъж се понесе надолу и се сля с нощта.
Не бе и усетил, че Лан се е впуснал назад към него, докато Стражникът не го дръпна за рамото.
— Какво си зяпнал, момче? Не бива да спираш. — Другите ги чакаха зад Лан.
Очаквайки, че ще го сгълчат, че позволява страхът от тролоците да размъти ума му, Ранд обясни какво е видял. Надяваше се, че Лан ще отхвърли видението като безобиден прилеп или зрителна измама.
Лан отрони само една дума.
— Драгхар.
Егвийн и останалите от Две реки нервно заоглеждаха небето във всички посоки, а веселчунът тихо простена.
— Да — каза Моарейн. — Да се надяваме, че е нещо друго, би означавало да храним празни надежди. А ако мърдраала има драгхар, много скоро ще разбере къде сме, ако вече не го е разбрал. Трябва да се махаме колкото се може по-бързо. Може би все още не е късно да стигнем до Таренов сал.
— Драгхар ли? — обади се Егвийн. — Това пък какво е?
Дрезгавият глас, който й отговори, беше на Том Мерилин.
— Във войната, която сложила край на Приказния век, били създадени същества по-зли от тролоците и Получовеците.
Главата на Моарейн рязко се извърна към него. Дори тъмнината не можеше да скрие осъдителния й поглед.
Преди някой да е успял да зададе още въпроси на веселчуна, Лан даде указания:
— Сега поемаме по Северния път. Ако ви е мил животът, следвайте ме, не изоставяйте и се дръжте плътно един до друг.
Глава 11
Пътят до Таренов сал
Когато стъпиха на добре отъпканата пръст на Северния път, конете се изпънаха, гривите и опашките им се люшнаха назад под лунните лъчи и те се понесоха в устремен галоп напред, а копитата им зачаткаха в ритъм. Колоната водеше Лан, черният кон и загърнатият в сянка ездач бяха почти невидими в студената нощ. Бялата кобила на Моарейн, следваща плътно жребеца, беше като бледа диря, пронизваща мрака. Останалите ги следваха в плътна нишка, сякаш всички бяха вързани за едно въже, чийто край бе в ръцете на Стражника.
Ранд препускаше последен. Том Мерилин бе пред него, останалите — по-смътно различими напред. Веселчунът беше насочил цялото си внимание напред — в посоката, която следваше, вместо да се озърта към онова, от което бягаше. Ако отзад се появяха тролоци или Чезнещия на безмълвния си кон, или онази летяща твар, драгхарът, Ранд имаше грижата да ги предупреди.
През няколко минути той извиваше врат и хвърляше поглед през рамо, стиснал здраво гривата и юздите на Облак. Драгхар… По-лош от тролоците и от Чезнещите, беше казал Том. Но небето беше празно и очите му виждаха само мрак и бледи сенки. Сенки, които можеха да скрият цяла войска преследвачи.
Сивушкото, оставен да тича на воля, се носеше в нощта като призрак, поддържайки без усилие скоростта, зададена от жребеца на Лан. Всъщност не — искаше да препусне още по-бързо. Искаше да догони черния, напрягаше се да го догони. На Ранд от време на време се налагаше рязко да дърпа юздите, за да го задържи. Облак се напъваше да преодолее задръжките, сякаш смяташе, че това е надбягване, и с всяка стъпка се бореше за първенство. Ранд едва се държеше на седлото. Силно се надяваше, че конят няма да усети колко неловко се чувства ездачът на гърба му. Ако Облак го усетеше, вече нищо нямаше да може да го задържи, макар и сега ездата да беше рискована.
Приведен ниско към врата на Облак, Ранд погледна загрижено към Бела и нейната ездачка. Когато бе заявил, че рунтавата кобилка би могла да издържи с останалите, не беше имал предвид такъв бесен галоп. Сега тя все още се държеше редом с всички само благодарение на непрестанния бяг и препускаше така, както никога не беше предполагал, че може. Лан не искаше Егвийн да е с тях. Дали щеше да се забави заради нея, ако Бела изостанеше? Айез Седай и Стражникът по някаква причина смятаха него и двамата му приятели за важни, но въпреки всички приказки на Моарейн за Шарката, той не смяташе, че включват в тази значимост и Егвийн.