Окото на света

Ранд се усети, че вместо да се опитва да възседне Облак, е застанал насред пътя, взирайки се в небето в напразно усилие да съзре източника на зловещите писъци. Нещо повече, несъзнателно бе измъкнал меча на Трам, сякаш бе готов да се сражава с чудовищната твар.

Той се изчерви. Беше благодарен на нощта, че прикрива смущбнието му. Непохватно напъха острието в ножницата и погледна припряно към останалите. Моарейн, Лан и Егвийн го гледаха, макар че не беше сигурен какво можеха да видят под лунните лъчи. Останалите изглеждаха твърде погълнати от усилието да задържат конете си, за да му обърнат внимание. С един скок той се метна на седлото, сякаш го беше правил цял живот. Ако някой от приятелите му бе забелязал извадения меч, сигурно по-късно щеше да го спомене. Нямаше смисъл сега да се безпокои за това.

Щом се озова на седлото, всички препуснаха в галоп. Селските кучета се разлаяха — преминаването им не остана съвсем незабелязано. „А може би кучетата са надушили тролоци“ — помисли си Ранд. Лаят и светлините на селото бързо се стопиха зад тях.

Високо над тях се разнесе нов крясък.

Ранд яздеше зад Моарейн и Лан, конят му се напъваше да се промуши между черния жребец на Стражника и кобилата на Айез Седай. Егвийн и веселчунът препускаха плътно от двете му страни, двамата приятели на Ранд бяха плътно зад тях. Облак, изплашен от сисъците на драгхара, тичаше толкова бясно, че дори и да искаше, Ранд не можеше да направи нищо, за да го забави, но въпреки това сивушкото не успяваше да се изравни с другите два коня.

Писъкът на драгхара продължаваше да оглася нощта.

Яката Бела тичаше с протегнат врат и развята грива, без да изостава от другите коне. Айез Седай сигурно й беше направила нещо повече освен простото премахване на умората.

Лицето на Егвийн грееше от радостна възбуда. Плитката й се вееше зад нея като конските гриви, а блясъкът в очите й съвсем не беше само от луната, Ранд можеше да се закълне в това.

Лан сигурно беше извикал нещо, защото Моарейн изведнъж възкликна, надмогвайки свистенето на вятъра и тропота на копитата.

— Не мога! Особено на гърба на препускащ кон. Не са никак лесни за убиване, дори когато можеш да ги видиш. Трябва само да бягаме и да се надяваме.

Навлязоха сред парцалива мъгла, не по-висока от коленете на конете. Облак я преодоля само на два скока и Ранд примигна, зачуден дали не си я е въобразил. Нощта бе прекалено хладна, за да има мъгла. Ново петно сива мъгла се спусна към тях от другата страна, по-голямо от първото. То растеше и сякаш бликаше от самите недра на земята. Над тях драгхарът пищеше от гняв. За кратък миг мъглата обгърна ездачите и после се стопи, отново придойде и се отвя зад тях. Леден сумрак полепна по лицето и ръцете на Ранд. След това пред тях се възвиси стена от бледосиво и те изведнъж потънаха в нея. Мъглата вече стана толкова гъста, че заглушаваше тропота на копитата, а крясъците отгоре сякаш достигаха до тях през стена. Ранд съсвем смътно различаваше очертанията на Егвийн и Том Мерилин от двете си страни.