Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Само сред три разкрача мъглата се стопи и изчезна. Той отново спря и се обърна. Долу, над реката се простираше дебела сивкава пелена, а от другата страна блестеше ясното нощно небе, все още тъмно въпреки резките контури на лунния диск, които подсказваха, че скоро ще настъпи утрото.
Стражникът и Айез Седай стояха на място и си говореха до конете си, отвъд границата на мъглата. Останалите се бяха скупчили встрани. Дори на лунната светлина нервността им беше осезаема. Всички очи бяха вперени в Лан и Моарейн и всички, с изключение на Егвийн, се бяха отдръпнали, сякаш разкъсвани между страха да не загубят водачите си и нежеланието да се приближат прекалено до тях. Ранд преодоля няколкото последни разтега и застана до Егвийн, стиснал поводите на Облак. Тя му се усмихна. Не мислеше, че блясъкът в очите й е само от лунната светлина.
— Върви по реката, сякаш е очертана с писало — говореше Моарейн доволна. — Няма да намериш и десет жени в Тар Валон, които да могат да го постигнат без помощ. Да не говорим когато яздиш препускащ кон.
— Не че се оплаквам, Моарейн Седай — обади се със странен тон Том, — но нямаше ли да е по-безопасно да ни покрие малко по-далече, да речем до Бейрлон? Ако онзи драгхар погледне от другата страна на реката, ще загубим цялата преднина, което сме си осигурили досега.
— Драгхарите не са много умни, господин Мерилин — отвърна сухо Айез Седай. — Всяват ужас и са смъртно опасни, имат остри очи, но не са никак умни. Той ще съобщи на мърдраала, че от тази страна на реката е чисто, но че самата река е обгърната от мъглата в двете посоки. А мърдраалът ще прецени какво усилие ми е струвало. Би трябвало да предположи, че бягаме по реката, и това ще го забави. Ще му се наложи да раздели силите си. Мъглата ще се задържи достатъчно дълго, за да не е сигурен дали не бягаме поне донякъде по течението, с лодка. Бих могла вместо това да разпростра мъглата по посока на Бейрлон, но тогава драгхарът ще претърси реката само за няколко часа и мърдраалът ще разбере точно накъде сме се запътили.
Том изпъшка и поклати глава.
— Извинявам се, Айез Седай. Надявам се, че не съм ви обидил.
— Ааа, Мо… Айез Седай. — Мат млъкна и преглътна шумно. — Салът… такова… вие ли… искам да кажа… не разбрах защо… — Гласът му немощно заглъхна и тишината, която последва, беше толкова дълбока, че Ранд чуваше единствено собственото си дишане.
Резкият глас на Моарейн изпълни околната тишина:
— Всички искате обяснения, но ако започна да ви обяснявам всяко свое действие, няма да ми остане време за нищо друго. — Под лунните лъчи Айез Седай изглеждаше някак по-висока, сякаш беше надвиснала над тях. — Запомнете следното. Смятам да ви заведа здрави и читави в Тар Валон. Това е единственото, което трябва да знаете засега.
— Ако продължаваме да стърчим тук — намеси се Лан, — на драгхара няма да му се наложи да ни търси дълго по реката. Ако съм те разбрал добре… — И той поведе коня си нагоре по брега.
Стъпките на СГражника сякаш дръпнаха някаква пружина в гърдите на Ранд и той си пое дълбоко дъх. Забеляза, че останалите направиха същото, дори Том, и си спомни една стара поговорка: „По-добре да плюеш в очите на вълк, отколкото да срещнеш Айез Седай.“ Все пак малко се поотпусна. Моарейн не стърчеше над всички тях. Едва стигаше до раменете му.
— Ех, да можехме да отдъхнем малко — изтърси с плаха надежда Перин и придружи думите си с яка прозявка. Егвийн, сгушена до Бела, също въздъхна уморено.
Това беше първото оплакване, което Ранд бе чул досега от нея. „Може би най-сетне е разбрала, че всичко това не е чак толкова велико приключение.“ Но после гузно си спомни, че за разлика от него, момичето не беше спало последната нощ.
— Наистина имаме нужда от почивка, Моарейн Седай — обади се той. — В края на краищата яздим вече цяла нощ.
— Тогава да видим какво ще ни предложи Лан — отвърна Моарейн. — Хайде.
И ги поведе. Скоро стигнаха до тъмна купчина — някакъв отдавнашен речен разлив беше утаил камара дървета в огромен стегнат възел, образувайки здрава плетеница от прогнили трупи, клони и коренища. Моарейн спря. Изведнъж ниско сред черната купчина проблесна мъждива светлина и изпод дърветата се измъкна Лан с факла в ръка.
— Няма неканени гости — каза той на Моарейн. — А дърветата, които оставих, все още са сухи, тъй че успях да запаля огън. Можем да починем и да се стоплим.
— Очаквали сте да спрем тук? — възкликна изумена Егвийн.
— Мястото изглеждаше подходящо — отвърна Лан. — Обичам да съм подготвен, за всеки случай.
Моарейн взе факлата от ръката му.
— Ще се погрижиш ли за конете? Докато се оправиш, аз ще видя какво мога да направя с умората им. Но първо искам да поговоря с Егвийн. Егвийн?