Черният рицар
- Автор: Мейсън Кони
- Язык: болгарский
- Переводчик: Славянка Мундрова-Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният рицар». Краткое содержание книги:
Заклел се е да не вярва на жените, защото в миналото едно предателство го е превърнало от нежен и чувствителен юноша в безмилостен и суров рицар. Жените за него са само средство за мимолетно удоволствие. Но ето че среща Рейвън и тя успява да събуди заспалата дълбоко в душата му любов…
Рейвън въздъхна. Чувстваше се затворничка в собствения си дом. Усещаше се толкова безпомощна… толкова безкрайно смазана. Единственото нещо, в което беше сигурна, беше бебето, което растеше вътре в нея. Започнаха да се появяват признаци. Гърдите й бяха много чувствителни и макар че още не повръщаше, сутрин стомахът й беше разстроен и не можеше да поема храната, която Ларк й донасяше за закуска. Неразположението обикновено минаваше след няколко часа и тя си възвръщаше апетита.
Умът на Рейвън се върна към детето, което щеше да роди на Дрейк. Тя се усмихна замечтано, представяйки си едно малко копие на мъжа й или един малък свой образ. Беше толкова погълната в мислите си, че не обърна особено внимание на драскането зад стенния килим на западната стена. После изведнъж усети присъствието на друг човек в стаята. Обърна се и погледна към вратата. Беше затворена. Тя се засмя почти на глас на предположението си, че в замъка има призраци. После пламъкът на свещта се залюля, сякаш подухнат от вятър. Никакъв вятър не идваше от прозореца и Рейвън се запита дали не си въобразява:
Но когато бавно се обърна и го видя, косата й настръхна и дъхът спря в гърлото й. Беше той, от плът и кръв, никакъв призрак — най-хубавото нещо, което Рейвън някога беше виждала.
Не можеше да помръдне, само стоеше и го гледаше смаяна.
— Дрейк… Как…
Той я погледна за един дълъг миг, преди да я хване за ръката.
— Съвсем скоро ще видиш как. Хайде, трябва да тръгваме веднага.
— Но, Дрейк…
— Побързай, любов моя, нямаме много време. Щом разберат, че ме няма в тъмницата, тук ще загъмжи от хора. Имаме само няколко часа преднина, преди да започнат да ни търсят извън крепостните стени.
Рейвън изведнъж отново придоби дар слово.
— О, Дрейк, слава на Бога, че си добре. Не бях на себе си от тревога.
И тя се хвърли в прегръдките му. Той я притисна до себе си.
— Само като си помислех какво прави Уолдо с тебе, почти полудявах — каза той, притискайки я, сякаш нямаше намерение изобщо да я пусне. Целуна я бързо и после леко я отстрани от себе си, гледайки я в лицето. — Добре ли си? Уолдо направи ли ти нещо лошо?
— Добре съм. За пръв път в живота си Дъф се изправи срещу Уолдо и няма да му позволи да ме нарани. Но… страх ме е, че няма да мога дълго да държа Уолдо далеч от себе си. Той… бърза да консумира брака ни.
— Само през трупа ми — изръмжа Дрейк. — Трябва веднага да тръгваме. Вземи си наметало и каквото друго можеш да носиш в джобовете си.
Рейвън грабна наметалото от куката на стената, напъха в джоба си гребен и четка и каза, че е готова. Нямаше представа как ще излязат от строго охраняваната кула, без да ги хванат, но безусловно се доверяваше на Дрейк. По някакво чудо той бе избягал от тъмницата и тя се питаше какви ли друга чудеса може да направи. Тръгна след него, хваната здраво за ръката му, и се зачуди, когато той я поведе към прашасалия стенен килим, който висеше там откакто тя се помнеше.
Рейвън нямаше представа какво толкова интересно намира Дрейк в този килим. Но понеже добре познаваше Дрейк, не се изненадваше от нищо, което той правеше. Но беше смаяна, когато Дрейк отмести килима и й показа тясна дървена врата, чието съществуване Рейвън никога не беше подозирала. Вратата беше открехната и тя затаи дъх, докато той я отвори докрай, бутна я през отвора и бързо я последва. Вратата изскърца протестиращо, когато Дрейк отново я затвори, и Рейвън си спомни, че беше чула този звук малко по-рано, но не му беше обърнала внимание.
— Взех факела от тъмницата — каза Дрейк, сваляйки го от железния пръстен, който беше открил на стената. — Дръж ме за ръката, ще те водя.
— Откъде разбра за тунела? Знаеше ли къде води? — запита Рейвън, гледайки със съмнение паяжините, които им запречваха пътя.
— Проучвах тези тунели като момче и почти ги бях забравил. Когато дойдох в Чърк, умът ми беше замаян, но щом се свестих, си спомних, че съм влизал в тъмницата и съм открил тунела. Не казах на другите момчета за това, защото исках да има нещо, което само аз да знам. Когато си тръгнах, вече не мислех за тези тунели. Исках да забравя Чърк и всичко свързано с него.
Рейвън потръпна, когато нещо се шмугна между краката й.
— Къде отиваме?
— Има един страничен тунел, който се отклонява от основния. Ако не ме лъже паметта, той минава под рова и води до гористия хълм отсреща.
Обясненията му не успокоиха особено много Рейвън. Тя беше живяла цял живот в Чърк и никога не беше знаела, че съществува някакъв тунел. Сега той можеше да се е срутил или да не води никъде.