Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Ето ги. — извика мексиканецът и гласът му потрепера — Много са и са убедени, че ще ни надвият.
В този момент Бени повдигна края на платнището на палатката и се показа с пушка в ръка След него се появи и господин Фалконе.
— Вълците ли? — попита канадецът.
— Да и то много. — отговори Армандо.
— Откъде идват?
— От юг.
— От платата на Сент Елиа?
— Така мисля.
— Ще ни накарат да прекараме една лоша нощ На сигурно място ли са конете?
— Вързани са — отговори Бек. Трябва да съберем рибите.
— Всички провизии са прибрани.
— Отлично. Ще накараме пушките да запеят, а на воя на тези гладници ще отговорим с олово. Който има патрони, да не ги пести.
Първите вълци вече бяха дошли. Движещи се по инерция, много от тях се изтърколиха в огньовете като изгориха лапите и муцуните си. Други се спираха на няколко крачки и показваха озъбените си челюсти, а от очите им излизаха фосфоресциращи пламъци. Забелязаха четиримата въоръжени мъже и побързаха да отстъпят с вой към останалите Кръвожадните прерийни хищници бяха поне осем дузини. Повечето бяха сиви вълци, но имаше и черни — яки и кръвожадни и не по-малко опасни. Огънят ги възпря, но не ги победи. Като видяха, че не могат да преминат тази огнена линия, образуваха широк кръг около лагера, седнаха на задните си лапи да изчакат угасването на пламъците, за да се хвърлят отново неудържимо върху хората и конете.
Видът на тези деветдесет-сто хищника очакващи подходящ момент, за да започнат нападението, беше такъв, че и най-смелият мъж от двете Америки можеше да усети тръпки по гърба си. Това бе обръч от зъби и отпуснати долни челюсти, готови да се захванат за работа. Очи, които нито за секунда не изпускаха от погледа си хората и следяха и най-малките им движения. Бени въпреки доказаната си смелост изглеждаше притеснен и се колебаеше дали да открие стрелба. Страхуваше се, че животните тласнати от ярост, ще прескочат огньовете и ще нападнат.
— По дяволите! — възкликна той. — Работата е по-сериозна, отколкото си мислех.
— Да започваме ли? — попита Армандо, нетърпелив да открие огън.
— Не, по дяволите! — отговори канадецът. — Ще гледаме да не ги ядосаме.
— Ако дървата не свършат, може би ще решат да си отидат — каза господин Фалконе — Обикновено на разсъмване се оттеглят.
— Да, когато не са много гладни — каза Бени.
— Страхуват се от огъня, нали?
— Съвсем вярно, господин Фалконе.
— Да се опитаме да ги изплашим.
— И как?
— Като хвърлим сред тях горящи главни.
— Съветът ви ми изглежда добър. Страхувам се обаче, че само ще ги накараме да се отдръпнат.
— Ще опитаме ли?
— Да — отговори канадецът.
Оставиха пушките близо до себе си, взеха разпалени главни и започнаха да хвърлят във всички посоки. Вълците усетили върху себе си този огнен дъжд, се отдръпнаха бързо назад Те виеха и ръмжаха ужасно, но кръгът не бе развален, а само разширен дотолкова, че главните да не могат да ги достигнат, и нищо повече.
— Те са по-хитри, отколкото си мислех — каза Фалконе — Не ни остава нищо друго, освен да стреляме.
— Започваме — каза Бени. — Ще се редуваме двама по двама, за да не хабим много патрони. Готов ли сте Армандо?
— Вече си избрах вълка — отговори младежът.
Когато хищниците отново започнаха да приближават и да стесняват обръча двамата стрелци откриха огън. Пет-шест улучени животни паднаха на земята като се мятаха отчаяно и виеха от болка и ярост. Останалите се нахвърлиха върху тях, заръфаха ги и започнаха безмилостно да ги разкъсват, макар и все още живи. Виждаше се само кълбо от гърбове глави и опашки, които се мятаха неудържимо. Кръвожадните прерийни хищници настървено си оспорваха частите от своите събратя, ръмжаха и виеха като по този начин опровергаваха древната поговорка, че вълкът вълк не яде. Бени и Армандо веднага бяха заредили оръжието и първият извика:
— Огън в центъра!…
Проехтяха четири изстрела и куршумите повалиха няколко хищника. Гърмежите бяха съпроводени от ужасен вой. Паднаха и други вълци, а останалите се нахвърлиха върху тях, за да ги разкъсат жестоко. Като видяха, че групата не се разпръсва четиримата продължиха още по-ожесточено да стрелят и удвоиха огъня. Бяха стреляли вече по четири пъти. След петия вълците най-после усетиха, че има опасност да загинат всички и се разпръснаха. Няколко от най-смелите прескочиха огньовете и се нахвърлиха яростно върху лагера.