Златото на Аляска
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Бояджиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златото на Аляска». Краткое содержание книги:
— Който познава ненаситността на щуките няма да се изненада — възрази Фалконе — Това не е нещо ново, Армандо.
— Толкова ли са смели тези риби?
— Те са най-войнствените и най-ненаситните обитатели на сладките води и с право ги наричат речни вълци. Не можеш да си представиш колко са всеядни. Както виждаш, не са големи и въпреки това се хвърлят срещу всички с отчаяна смелост и почти винаги излизат победители. Казват, че някои се нахвърлят дори на кучета.
— Но как е възможно?
— Понякога се сражават настървено дори с видрите.
— Сигурно причиняват големи беди в реките и езерата.
— Истински касапи — отговори Фалконе — Един път някакъв си Шолмъндейли, собственик на развъдник за риба имал неблагоразумната идея да пусне вътре една щука тежаща около тридесет либри, за да се поохрани. За година тази лакомия унищожила всички риби в развъдника. Останал само един голям шаран, но и той бил в окаяно състояние поради многобройните рани, нанесени му от щуката по време на битките.
— Каква ненаситност! — възкликна Армандо.
— Помисли само. За два дни поглъщат храна, която надвишава собственото им тегло.
— Тогава сигурно бързо растат.
— Много по-бързо от всички други риби.
— Кажете ми, чичо, вярно ли е, че в коремите им са намирани и скъпоценни предмети?
— Абсолютно вярно, Армандо. В Англия е била уловена щука, тежка двадесет либри. В стомаха й е имало часовник, окачен на лента, и два печата.
— Но как ги е погълнала?
— Сигурно с плътта на едно момче, удавило се в Оуз няколко дни преди това. В стомаха й били намерени човешки пръсти и дори рибарски оловни топчета.
Докато Армандо и чичо му разговаряха, Бени продължи да гребе към брега, защото смяташе, че уловената без никакво усилие плячка им стигаше за момента. Върнаха се, завързаха кануто с намерение да го използуват отново и се отправиха към лагера, за да приготвят вечерята. За да съкратят пътя си, те навлязоха в една горичка, която правеше голям завой и обхващаше долината по цялата й ширина. Неочаквано бяха нападнати от пет огромни сиви вълка. Армандо се готвеше да ги удари с приклада на пушката си, за да се разбягат, когато видя как Бени се хвърли към едно дърво и се облегна на ствола му, сякаш за да се предпази от нападение в гръб
— След мен!… — извика канадецът. — Вълците са бесни!…
XXV
ПОБЕСНЕЛИТЕ ВЪЛЦИ
Фалконе и Армандо забелязаха, че опитният ловец отстъпва. Нещо, което той не правеше пред никаква опасност, веднага го последваха и се подпряха на стъблото на дървото. Вълците, като видяха тримата мъже да се оттеглят, се спряха нерешително. Тези жестоки скитници на прериите и снежните полета бяха с необикновен ръст, но страшно мършави, с настръхнала козина, широко отворени очи, които странно блестяха с остри, дълги зъби и заплашително отворена запенена уста сякаш готови да хапят.
— Не позволявайте да ви докоснат, защото сме загубени. — предупреди Бени, като видя другарите си да се притискат до високия ствол на елата — Тези вълци са бесни.
— Бесни!… — извикаха Армандо и чичо му и почувствуваха как тръпки побиват телата им.
— Пазете се! Ако ви настигнат, бийте безжалостно!
— Да стреляме, Бени! — каза Армандо.
— Не още, Армандо. Сбъркаме ли, някой от тях ще ни нападне, преди да имаме време да го отблъснем. Ударът с приклада може би е по-ефикасен срещу тези проклети животни.
Докато си разменяха тези думи, петте сиви вълка, обхванати от неудържимото желание да схрускат костите на ловците между стоманените си зъби, започнаха да обикалят около дървото. Те виеха глухо и не изпускаха от погледа си жертвите. Опашките им бяха подвити и метяха снега, който беше все още в голямо количество под сянката на дърветата Напредваха един след друг, като описаха почти правилен кръг. Тримата ловци, хванали пушките за цевите, бяха готови да ги отблъснат с удари. След известно време жестоките животни започнаха да разширяват кръга като продължаваха да наблюдават жертвите си. Накрая решиха да си отидат и навлязоха в един много гъст храсталак.
— Уплашиха ли се? — попита Армандо, като въздъхна облекчено.
— Ще останем до дървото. — отговори Бени. — Може да са се скрили, за да ни нападнат отново. Ако не е то, те веднага ще ни заобиколят и сигурно ще ухапят някого.
— Вие казвате, че са бесни? — попита Фалконе.
— Сигурен съм, не се лъжа.
— Не знаех, че и вълците побесняват.
— Но, господине всички обитатели по тези места го знаят. Тук още си спомнят годините, когато се е случвало: 1865, 1872, 1879 и 1886.
— Значи може да се каже, че това става на всеки седем години.