Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— И си решил да живееш с нея? — попита Одет, като се вгледа в упорито стиснатите му устни.
— Решил съм да живея в Мане Хол и да правя каквото си искам. Ако това не й изнася и иска да създава проблеми, нейна си работа.
Лена се облегна назад.
— Какво мислиш, бабо? Смелост или инат?
— О, по малко и от двете. Добра комбинация.
— Благодаря, но не знам дали това е смелост. Къщата си е моя и няма спор по този въпрос. Но все пак, не мога да обвиня човек, който не е инвестирал в нея друго, освен времето и труда си, че иска да избяга. Е, мис Одет, как мислиш? Дали наистина дразня Жозефин?
— Смятам, че в тази къща има две противоположни сили. Едната те доведе тук, а другата иска да се махнеш. Важното е коя е по-силна.
Тя отвори чантата си и извади малка копринена торбичка.
— Направих я за теб.
— Какво е това?
— Малко кухненска магия. Трябва да я държиш в джоба си. Може и да не помогне, но няма да навреди — обясни тя, като вдигна чашата си и се усмихна. — Представи си само — да пиеш шампанско толкова рано.
— Ела с мен в Борнео и ще можеш да се къпеш в шампанско.
— Скъпи, ако пийна достатъчно, може и да приема предложението ти.
— Тогава ще поръчам следващата бутилка.
Беше толкова мил, помисли си Лена. Флиртуваше с баба й, чиито бузи се бяха зачервили от удоволствие. Притесняваше се за другите хора. Даваше си труда да разбере какво би им харесало и се грижеше да им го осигури.
Беше внимателен, умен, секси, богат, решителен и мил.
И твърдеше, че е влюбен в нея.
Смяташе, че го разбира достатъчно добре, за да е сигурна, че не би й казал подобно нещо, ако не бе убеден в него. И точно това я притесняваше.
Диклън можеше да я накара да се влюби в него. Бездруго вече почти го бе постигнал. Всеки път, когато Лена се опиташе да застане твърдо на земята, усещаше, че губи равновесие. Какво щеше да стане, когато паднеше? Нямаше да може отново да се надигне. Бе сигурна в това. Връзките бяха лесни, когато нямаха значение или пък го имаха само за момента.
Но когато бяха важни, променяха всичко.
Признаваше си, че нещата вече се бяха променили. Всичко бе започнало с копнежа й по него. А сега и с удоволствието и предизвикателството, които изпитваше, когато е с него. Представяше си как се чувства по този начин ден след ден, година след година.
Диклън искаше обещания, които тя се страхуваше да даде.
Не, не се страхуваше. Просто не искаше да ги даде.
После го загледа как се навежда и целува баба й по бузата и наистина се уплаши, че накрая щеше да му даде всичко, което поискаше от нея.
Ухажваше я. Тази дума му се струваше невероятно мила и южняшка. Караше го да си представя лунни пътеки, люлки на терасата, студена лимонада и танци.
През целия март две неща заемаха мислите, времето и плановете му. Лена и къщата.
Диклън отпразнува чудесните резултати от неврологичните тестове, като си отпусна цял ден из антикварните магазини. Пролетта изпълваше въздуха с аромат на цветя, а хората се разхождаха по фланелки. Кончетата, които теглеха обичаните от туристите файтони, потрепваха весело.
Лятото щеше да стовари тежката си ръка съвсем скоро и да превърне въздуха в меласа. Тази мисъл му напомни, че трябваше да поправи климатичната инсталация и да инсталира големи вентилатори в някои от стаите.
Диклън пазаруваше с обичайната си импулсивност и повдигна настроението на няколко магазинери, преди да се отбие в някакво място, наречено „Вчера“.
Магазинът бе отрупан със старинни лампи, масички и бижута. Имаше и три будки със завеси отпред, където посетителят да седне и да узнае бъдещето си, разчетено на карти „Таро“.
Пръстенът прикова вниманието му в мига, когато спря поглед върху него. Кървавочервеният рубин и кристалночистият диамант оформяха двете половинки на сърце върху платинена халка.
Диклън го взе в ръка и веднага разбра, че го иска за Лена. Вероятно бе глупаво да купува годежен пръстен на този етап от връзката им. А и беше смахнато да се спре на първото, без да е огледал и другите възможности.
Но това бе пръстенът, който искаше да сложи на ръката й. Диклън реши, че след като си бе купил цяла къща заради един каприз, със сигурност можеше да си позволи и пръстен.
— Ще го взема — заяви той решително.
— Великолепен е — кимна продавачката. — Тя е щастлива жена.
— Все още се мъча да я убедя в това.
— Имам и чудесни обици за пръстена. Рубин ли е камъкът на зодията й? — попита продавачката, като му показа чифт изящни обици от диаманти и рубини във формата на сърца.