Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
14.
Това е една от онези идиотски случки, когато неволно изкарваш ангелите на някого. Лизи се е изкачила по стълбите и върви по коридора, а една медицинска сестра излиза от стая 319 с поднос в ръце, обръща се и намръщено поглежда в стаята. Лизи поздравява сестрата (която е на не повече от двайсет и три години и изглежда дори по-млада), но девойката се стряска, надава пронизителен писък и изпуска подноса. Чинията и чашката за кафе оцеляват (явно са нечупливи), ала голямата чаша става на парчета, и портокаловият сок се излива на линолеума и върху белите чехли на сестрата. Очите на момичето се разширяват като елен, заслепен от фарове, и за миг явно се изкушава да си плюе на петите, но в края на краищата се взима в ръце и обяснява: „Ох, съжалявам, изплашихте ме.“ Сетне прикляка, при което полата й се повдига, и връща чинията и чашката за кафе върху подноса. Започва да събира парчетата от счупената чаша и Лизи прикляка до нея да й помогне, но…
— Не, госпожо, не бива — казва сестрата — говори със силен южняшки акцент. — Вината е изцяло моя. Не си гледах в краката…
— Не се притеснявайте — успокоява я Лизи. Вече е изпреварила девойката, събирайки част от разпилените по пода парчета. Накрая използва салфетка, за да избърше сока. — В тази стая лежи мъжът ми. Ще се чувствам виновна, ако не ви помогна.
Медицинската сестра я гледа някак странно — Лизи вече е свикнала с погледа „Успяла си да се омъжиш за НЕГО?“ — но онова, което прочита в очите на непознатата, е по-различно. Момичето отново свежда взор към земята в търсене на още парченца.
— Той хапна, нали? — добавя Лизи и се усмихва.
— Да, госпожо. Нахрани се добре, като се има предвид какво е преживял. Половин чаша кафе (повече не разрешават), малко бъркани яйца, портокалов сок. Само сока си не допи. Както виждате — тя се изправя с подноса в ръце. — Отивам да взема кърпа и да почистя. Поколебава се за момент и нервно се засмива. — Вашият мъж си пада и малко фокусник, нали?
Без никаква причина в съзнанието на Лизи изниква: „ВЕДТСКЕН — важното е да ти стиска, когато е напечено“. Обаче не го изрича на глас — само се усмихва и казва:
— Да, има цяла торба с фокуси. Просто му се удават, без значение дали е здрав, или болен. Какъв фокус ви показа? — От дълбините на паметта й изплува нощта на първия бум, когато тя се бе отправила още сънена към тоалетната в апартамента й в Клийвс Милс с думите: „Скот, побързай…“ Беше го казала, понеже знаеше — той трябваше да е там, след като го нямаше в постелята…
— Влязох при него, за да проверя как е — споделя сестрата, — и мога да се закълна, че стаята беше празна. Стойката за системата си беше там, банката с разтвора също, но… Помислих си, че е извадил иглата и е отишъл до тоалетната. Пациентите правят какви ли не странни неща, когато излязат от упойка…
Лизи кима, надявайки се, че вежливата усмивка е залепена на лицето й. Усмивката, която казва: „Чувала съм тази история и преди, но още не ми е омръзнала.“