Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Няма да можем да го направим — промълви Крокъс, лицето му беше пребледняло. Яздеше до Фидлър, а Апсалар сдържаше коня си малко зад двамата. По-напред по улицата се мяркаха мъже в доспехи, но пътят им навътре в града изглеждаше странно открит. Над всичко бе надвиснала димна мъгла и обгорелите коруби на търговски дюкяни и жилища зееха пусти.
Караха през купища овъглени вещи, потрошени грънци и трупове, сгърчени в ужасна смърт. За щастие писъците на умиращи деца някъде вдясно от тях бяха секнали, но откъм центъра на Г’данисбан отекваха други — също така зловещи.
Стресна ги дете, което пресече тичешком пътя им — малко момиченце, голо и покрито с рани и отоци. Притича все едно, че не ги вижда, и се сви зад някаква кола със счупени колелета няма и на петнайсет крачки от Фидлър и спътниците му. Те спряха.
От една от страничните улици се появиха шестима въоръжени мъже. Оръжията им бяха събрани безразборно и никой от тях нямаше доспехи. Черни петна засъхнала кръв покриваха опърпаните им телаби. Единият подвикна:
— Грал! Видяхте ли едно момиче? Не сме свършили с него.
Още докато го казваше, друг се ухили и посочи към обърнатата кола. Коленцата и стъпалата на детето се виждаха съвсем ясно.
— Мезла ли е? — попита Фидлър.
Водачът на групата сви рамене.
— И още как. Не бой се, грал, ще делим.
Сапьорът чу как Апсалар зад него вдиша — бавно и дълбоко.
Групата мъже се разцепи пред Фидлър, Крокъс и Апсалар. Сапьорът се наведе небрежно зад най-близкия и заби върха на дългия си нож в тила му под черепа. Гралският кон под него се извъртя, изрита със задните си копита, пръсна гръдния кош на друг от мъжете и го просна върху калдъръма.
Фидлър дръпна юздите на коня и го смуши. Понесоха се вихрено напред и събориха щедрия водач. Под копитата на коня се чу пукане на кости и болезненият трясък на строшен череп. Фидлър се извърна през рамо да види какво става с другите трима.
Двама от тях се гърчеха на каменните плочи близо до Апсалар, която седеше невъзмутимо в седлото си с по един нож кетра с широко острие във всяка ръка.
Крокъс беше слязъл и се беше навел над последния труп — изваждаше ножа за мятане от окървавеното му гърло.
Тримата се обърнаха, като чуха стърженето на грънци в камъните, и видяха как момичето изпълзя изпод колата, надигна се и хукна в сянката на близката уличка.
Откъм северната порта до ушите им стигна тропот на приближаващи конници.
— Да тръгваме! — подвикна Фидлър.
Крокъс скочи на гърба на коня си. Апсалар прибра ножовете в каниите, кимна на сапьора и стегна юздите.
— В галоп — до южната порта! — нареди той.
Изчака ги да се отдалечат, смъкна се на земята и пристъпи към двамата мъже, ранени от Апсалар. Въздъхна, като видя разпраните им чатали. „Познавах те точно такава.“
Групата конници се приближи. Всички носеха платнени колани с мътно червен цвят, вързани диагонално над ризниците. Командирът им отвори уста да заговори, но Фидлър го изпревари.
— Ничия щерка ли не е в безопасност в този прокълнат от Седемте град? Детето не беше мезла, кълна се в предците си! Това ли ви е Апокалипсисът? Моля се тогаз змийската яма да ви дочака в Седемте ада!
Командирът се мръщеше.
— Грал, казваш ми, че тия хора са били изнасилвачи?
— Една кучка мезла получава каквото й се пада, но онова момиче не беше мезла.
— И затова ги уби тия? И шестимата?
— Ами да.
— Кои бяха другите двама конници с теб?
— Двама поклонници. Заклел съм се да ги пазя.
— Но продължиха към центъра на града… без да си с тях.
Фидлър се намръщи.
Командирът огледа жертвите.
— Двама дишат още.
— Сто хиляди дъха да вземат още дано, преди Гуглата да ги вземе.
Командирът помълча малко, после каза.
— Догони си поклонниците, грал. Службата ти ще им е нужна.
Фидлър се качи на коня си и изръмжа:
— Кой управлява сега в Г’данисбан?
— Никой. Войската на Апокалипсиса държи само два квартала. До утре ще вземем и останалите.
Фидлър обърна коня и го подкара в тръс. Войниците не го последваха. Сапьорът изруга под нос — командирът беше прав, не биваше да отпраща Крокъс и Апсалар напред. Знаеше, че щяха да приемат поведението му за типично за грал — възможност да се заяде с конниците с червените пояси, да избълва няколко люти ругатни, показвайки племенната си наглост — но така рискуваше да покаже пренебрежение към клетвата си да пази подопечните си. Беше уловил лекото презрение в очите на командира. Общо взето, май се престараваше в ролята си на конен воин грал. А и ако не беше ужасяващата дарба на Апсалар, двамата наистина можеше да изпаднат в сериозна беда.