Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Холтспър се наведе от седлото и внимателно зачака отговора.
— Задръжте я — каза Мериън, без вече да се преструва, че не разбира какво иска да каже той, и придружи съгласието си с мила усмивка. — Задръжте я, сър, щом това ви е приятно.
Но страхувайки се, че се е предала твърде лесно, тя допълни с наивен глас:
— На мене вече не ми трябва, защото загубих и другата, втората.
Последните думи охладиха приятното впечатление, което произведе съгласието й, и отново хвърлиха Хенри Холтспър в морето на несигурността.
„Не й трябвала вече — помисли си той, повтаряйки думите й. — Ако тази е единствената причина, поради която ми я дава, тогава ръкавицата няма никаква стойност за мене.“
Стана му тъжно. Беше почти готов да върне съмнителния любовен знак.
— Може би — каза той колебливо — съм ви оскърбил с това, че я задържах тъй дълго без ваше съгласие, а още повече, че я носих по такъв начин. За първото бих могъл да се извиня с това, че не съм имал случай да ви я върна. Но за последното, страхувам се, че не мога да намеря извинение. Мога да се оправдая само с подбудите на една празна надежда — на едно чувство, което сега ми се струва отчаяно, тъй като няма да повярват в него.
Унилият тон, с който бяха казани тези думи, прозвуча приятно в ушите на Мериън Уейд. Това беше като истинско любовно признание. Тя го почувствува и не можа да скрие радостта си, когато отговори:
— Защо да съм оскърбена от това, че сте задържали ръкавицата и че я носите? — Тя погледна кавалера с опрощаваща усмивка. — Първото е било неизбежно: второто аз смятам за чест. Да приемете благосклонността на една дама, сър, не значи да я обидите.
„Благосклонността! Значи това е искала да покаже!“ Едновременно с неизказаната мисъл по лицето на кавалера се появи лъчът на възвръщащата се надежда.
— Не мога повече да понасям това съмнение — промълви той. — Ще й заговоря открито. Мериън Уейд!
Името й беше произнесено гласно и с такъв умолителен тон, че тя го погледна с изненада. В очите й не се четеше неудоволствие от фамилиарното обръщение.
— Говорете, сър — каза тя окуражително. — Искате да ми кажете нещо ли?
— Един въпрос — само един, но, моля ви, Мериън Уейд, отговорете ми искрено! Обещавате ли?
— Обещавам.
— Казахте, че сте загубили другата ръкавица. — Мериън кимна утвърдително.
— Кажете ми тогава откровено — и тази ли бяхте загубили?
Като говореше, кавалерът посочи към бялата ръкавица.
— Какво искате да кажете, сър?
— Ах! Мериън Уейд, вие отбягвате отговора. Кажете ми, дали падна от хубавата ви ръка невидяна, незабелязана, или я изпуснахте нарочно? Кажете ми — о, кажете ми истината!
Той не можа да прочете отговора в очите й, защото дългите мигли бяха паднали над тях и скрили сините ириси. Алената кръв, която покри бузите и се изкачи до челото й, можеше, да му помогне да разбере, ако той я наблюдаваше отблизо. Мълчанието й също можеше да му подскаже отговора, който би му дала, ако стеснението не й пречеше да отговори.
— Аз бях откровен с вас — продължи той, подкрепяйки молбата си с доказателства, — аз се предоставих на вашето великодушие. Ако не милеете за щастието на този, който е готов да рискува живота си за вас, то поне кажете истината, заклевам ви в това — защото вие обичате истината. Случайно ли изпуснахте тази ръкавица, или нарочно?
Притаил дъх като човек, който чака да чуе смъртната си присъда, Хенри Холтспър стоеше и очакваше отговора.
Той дойде като ехо на неговите думи — ехо, което повтори само последната дума.
— Нарочно! — промълви Мериън Уейд с тих мек глас, чието трептене показваше, че е искрена.
Пропастта на етикецията вече не беше между тях. Тази единствена дума хвърли мост над нея.
Хенри Холтспър скочи от седлото и се вмъкна между дърветата.
Миг по-късно той държеше Мериън в прегръдките си и я целуваше, а сърцата им бяха близко едно до друго и туптяха едновременно — чувствуваха се в рая.
— Сбогом, мила Мериън, сбогом! — извика влюбеният, принуден да се раздели с нея, когато тя се откъсна от прегръдките му.
„Това ще бъде последната любов в живота ми“ — промълви той и се метна на седлото почти без да докосва стремената.
Обученият кон остана на място, докато ездачът му го възседне. Той стоя тихо и неподвижно през цялата среща на влюбените — неин единствен свидетел. Сега гордо загриза юздата си, сякаш развълнуван от любовното завоевание на своя господар — както беше и вчера след победата му. Може би Хюбърт имаше някакъв дял за извоюване на победата — в любовта, както и в битката.