Патриотични игри

Първият работен ден на Райън протече по-леко, отколкото очакваше. Продължителното му отсъствие беше наложило катедрата по история да размести неговите часове, пък и беше време за коледната ваканция — почти всички студенти е нетърпение очакваха да се върнат по домовете си. Атмосферата в курса беше по-свободна, дори и новобранците се наслаждаваха на по-малко закачки и тормоз от по-големите по случай победата над армейския отбор по футбол. Очакваха го купчина писма и документи, натрупани във входящата поща, и му беше необходим един спокоен ден, за да се оправи с тях. Беше пристигнал в канцеларията си в седем и тридесет, а към пет без петнадесет беше отхвърлил по-голямата част от работата. Реши, че за днес му стига. Привършваше поредица от тестове за последните семестриални изпити, когато долови миризмата на евтина пура и дочу познат глас:

— Хареса ли ти ваканцията, момче? — Полковник Робърт Джеферсън Джексън се беше облегнал на рамката на вратата.

— Имаше интересни моменти, Роби. Време е да затваряме, а?

— Още малко! — Джексън постави бялата си фуражка върху кантонерката на Райън и безцеремонно се строполи в коженото кресло срещу бюрото на приятеля си.

Райън затвори папката с изпитните документи и я пъхна в чекмеджето на бюрото си. В кабинета му имаше малък хладилник. Той извади оттам двулитрова бутилка „Севън ъп“ и празно шише от напитка с джинджифил. После измъкна ирландско уиски от бюрото си. Роби взе две чашки от масата до вратата и ги подаде на Джек. Райън смеси двете питиета, докато цветът им стана като на газирания джинджифил. Алкохолът в кабинетите беше в разрез с правилника на академията — нещо, което според Райън беше парадокс, като се има предвид военноморската ориентация на училището, — но газираното питие с джинджифил беше трик, отминаван с намигване. Освен това всички знаеха, че офицерският клуб се намира само на една минута път оттук. Джек подаде едната чаша и прибра всичко останало, като остави само празната бутилка от безалкохолното питие.