Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)
- Автор: Холанд Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Верих
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)». Краткое содержание книги:
Вели кимна. „Да, милорд, напълно мъртъв. В сърцето му била забита сабя. Погребахме го до замъка в планината.“
Значи с него бе свършено. Мъртъв — наистина. Дадох си сметка, че почти съм вярвал във възможността да е още жив. Сега вече нямах основание да се съмнявам. Това до голяма степен ме накара да се почувствам свободен. Всичко ми изглеждаше променено — бях се отървал от своя създател — най-после приех истината за това какъв съм. Над Коринтския залив, докато изпивах кръвта на едно селянче, ме откри Лавлейс. Прегърнахме се сърдечно, като не споменахме и дума за моето бягство от Константинопол.
„Ще бъдем ли порочни?“ попита ме той.
Аз се усмихнах. „Най-порочните сред всички порочни“, отвърнах му.
Върнахме се в Атина. Потънали в наслади, скоро забравихме думите страх и вина. Лавлейс ме убеждаваше, че такива развратници не е имало от дните на Реставрацията. Пред мен се разкриха нови светове на наслада. Опиянявах се от приятелство, жени, най-скъпи вина. И кръв, разбира се, винаги кръв. Огънят на радостта изглежда изгори чувството ми за срам. Жестокостта сега ми се струваше нещо красиво — обичах я, както обичах синьото небе и пейзажа на Гърция, като екзотичен рай, който съм завладял за себе си. Старият ми живот ми изглеждаше невъзможно далечен. С помощта на Лавлейс започнах да мисля, че той е безвъзвратно изгубен.
Само понякога, след като се изкъпех в морето и седнех на някоя самотна скала с поглед зареян над водата, долавях зова на миналото. Лавлейс, който презираше тези настроения като лицемерни, ме ругаеше за моята мрачност и ме водеше на нови пиршества. Често в тези моменти неговата подкрепа ме смущаваше най-много. Понякога, когато носталгията ме обземаше, той ми намекваше за тайни, тъмни истини и заплахи, които биха могли да ме изобличат в Англия.
„А в Гърция?“ питах го аз.
„А, тук — не, сър“, отговаряше веднага. „Стига да прикривате безпокойството си с добра доза дебелокожие.“ Настоях да ми обясни, но той се разсмя. „Не, Байрон, вашата душа все още не е достатъчно корава. Ще дойде време, когато ще затънете в кръв. Тогава можете да се върнете в Англия, но засега… За Бога, сър, вече е почти нощ. Да тръгваме и да претършуваме града.“ Аз възразих, но Лавлейс вдигна ръце. „Байрон, моля ви, да сложим край на това!“ Грабна палтото си и пак затананика нещо от някаква опера — почувствах, че съм в неговата власт.
Тези разговори скоро спряха да ме тревожат. Всъщност нищо не ме вълнуваше — имах да овладявам твърде много удоволствия. Както куртизанката учи на любов, така мен ме обучаваха в тънкостите на кръвопийството. Разбрах как да влизам в сънищата на жертвите, как да овладявам своите сънища, как да хипнотизирам и да пораждам илюзии и желания. Научих се да създавам вампири и различните видове същества, в които се превръщат жертвите — ходещи трупове, чиито мъртви очи бях видял в замъка на пашата, таласъми, като Георгиу и членовете на неговото семейство, а също и най-рядко срещаните — вампирите, повелители на смъртта, видът към който принадлежах и аз самия.
„Трябва да внимавате кого избирате“, предупреди ме веднъж Лавлейс. „Знаете ли дали и след смъртта си аристократът запазва своя аристократизъм, както е в живота?“ Той ми се усмихна. „Вие, Байрон, може би сте избран за крал.“
Отхвърлих ласкателството на Лавлейс. „Да вървят по дяволите всички крале! Аз не съм низък консерватор като вас. Ако можех, бил обучил и камъните да се борят срещу тиранията. Убивам, но не искам да поробвам.“
Лавлейс гневно се изплю. „Каква е разликата?“
Хладно го изгледах. „Разликата е съвсем ясна, ако питате мен. Аз трябва да пия кръв, в противен случай — загивам — вие го казахте, Лавлейс. Ние сме хищници, не можем да подтиснем онова, което природата е заложила в нас. Но природно ли е да превръщаме жертвите си в роби? Не, разбира се. Аз няма да приличам на създателя си — да се заобиколя с безмозъчни слуги и да изгубя окончателно любовта и надеждата.“
„Защо? Нима смятате, че това вече не е факт?“ Лавлейс злобно ми се усмихна. Не обърнах внимание на хапливите му въпроси, нито на неясните му намеци. Вече се чувствах силен, знаех, че съм надживял неговата власт. Съмнявах се дали изобщо знае някакви тайни. Мислех, че разбирам съществото, в което се бях превърнал — не изпитвах погнуса от себе си, а само радост от собствената си сила. Освен това се чувствах свободен по начин, за който дори не бях мечтал. Имах доверие в това свое чувство за свобода — волно и безгранично като самото море.