Когато боговете се смеят

— Хвана ме на прага, майче — весело изчурулика тя. — Тъкмо щях да излизам. Отивам извън града.

— Защо не още от сутринта? Какъв е смисълът да тръгваш по обяд, след два часа ще трябва да се връщаш.

— Майче, снощи работих, прибрах се чак в четири сутринта. Е, в седем ли да стана? И после, има време до довечера, ще успея да се надишам на чист въздух.

— Тази твоя работа! — горестно въздъхна майка й. — Не е на добро. Ще си съсипеш здравето с нея. Смяташ ли да кандидатстваш, или и тази година мързелува и не се подготви, както трябва?

На Светлана и през ум не й бе минавало да кандидатства, но за успокоение на родителите си всяка година ги лъжеше, че е подала документи, явява се на изпити, а после не успява да се класира. Беше трудно да се спори с това, макар баща й да мърмореше, че тя трябва не да пее песнички в нощни клубове, а да ходи на частни уроци и да се готви за изпитите, щом не може самостоятелно да изкара добри оценки. На това Света резонно отговаряше, че на частните учители трябва да се плаща, и то доста, а работата в нощните клубове й дава възможност да печели, колкото да живее. Само хора с добра специалност могат да печелят толкова, че парите да им стигат и да живеят, и за частни учители, а такава специалност може да се получи само в институти, където засега Света не може да влезе. Дори нейният всезнаещ баща не можеше да възрази срещу този порочен кръг.

— А как си с личния живот? — поинтересува се майка й, когато приключиха с обсъждането на перспективите за получаване на висше образование. — Има ли някакви промени?

— Засега никакви. Ти какви промени очакваш? Някой презморски милионер да ме поиска за жена ли? — пошегува се Светлана.

— Очаквам най-сетне да зарежеш тоя твой жалък алкохолик и да започнеш да си търсиш късмета като всички нормални жени.

— Мамо, моля ти се… — унило промърмори Света.

— Няма какво да ме молиш! Аз те моля — да не обвързваш повече живота си с него. Той живее на твой гръб, с твоите пари и си гледа кефа, а какво ще стане в бъдеще? Не можеш нито да се омъжиш, нито да родиш дете, нито да живееш като хората в прилично семейство. Така има да кукуваш, докато той окончателно се скапе от пиене и умре от цироза. На колко години ще бъдеш тогава? На петдесет? Не ти ли е жал да си погубваш живота заради тази отрепка?

— Мамо, той не е отрепка. Просто в момента не му върви. Но рано или късно всичко ще се оправи, ще видиш.

Този разговор не възникваше често, обикновено майка й беше достатъчно тактична дълго да не си припомня в телефонни разговори за човека, заради когото всъщност Светлана бе заминала за Москва веднага след като завърши гимназия. Но понякога, ако беше в лошо настроение, майка й загубваше обичайния си такт и избъбряше на дъщеря си всичко, което мислеше за личния й живот.

Владимир Околович покори въображението на Светлана още когато тя беше съвсем малка. Момиченцето го видя във филм, в който той изпълняваше главната роля. Нужно ли е да казваме, че когато театърът, в който работеше Околович, пристигна на гастроли в Новосибирск, Света тичаше на всички спектакли, в които играеше Владимир, и винаги отиваше до сцената, за да му поднесе букет цветя. Дори през ум не й минаваше да се замисли над това странно явление: във филма, сниман преди десет години, той играеше главната роля, а в спектаклите му отреждаха само незначителни епизодични роли. Но какво значение имаше това? Важното беше, че тя можеше да вижда своя кумир, да му подарява цветя, да се доближава до него и да докосва ръката му, подавайки букета.