Чародейката

мен, два за теб.

– Чудя се кои ли два ще получиш ти? – попита небрежно Софи, макар че някъде

дълбоко в съзнанието си вече знаеше отговора.

– Дий използва мечовете, за да създаде лей-портала на Алкатраз. – Джош

престана да се оглежда и се взря в сестра си. – Мечовете паднаха ли през портала

с нас? Не помня да съм ги видял.

– Аз помня – отвърна Софи. – Когато скочих след теб, те се катурнаха в дупката.

Видях ги, когато отворих очи. Помислих ги за ръждиви парчета метал, но после

Озирис ги събра точно преди да отлетим и аз осъзнах, че са важни.

– И сега какво? – попита Джош.

Софи хвана брат си за ръката и го отведе до стъклената стена. Бутна я и излезе

в градината. В ароматния въздух се долавяше слаба воня на сяра от вулкана и се

виеха ситни частици черни сажди и сива пепел. Градината бе пуста и Софи поведе

Джош към един фонтан, където каменен мамут изстрелваше във въздуха струя

вода от вдигнатия си хобот. Ромонът на водата бе тих и мелодичен.

– Какво ще правим? – попита тя с напрегнат шепот. – Всеки път, като започна да

мисля за ставащото, ми призлява. Тези хора... – Тя махна с ръка по посока на

къщата. – ...Тези хора – дори не съм сигурна дали са нашите родители – са

толкова различни.

– Наистина са различни – съгласи се Джош. – Известно време си мислех, че мама

и татко са били отвлечени и заменени с двойници, като във филма „Нашествието на

крадците на тела“.

– А сега? – попита Софи.

– Сега мисля, че са същите хора, с които сме израсли. Изглеждат като тях,

вървят и говорят като тях, дори имат същите дребни особености, но не са хората,

които познаваме.

– Не са – съгласи се Софи.

– И явно след като вече сме тук, под техния контрол, са зарязали всички

преструвки от Земята. Виждаме ги такива, каквито са в действителност. – Той

топна ръкавицата си във водата и загледа как тя се оцветява в златисто. Въздухът

изведнъж замириса на цитруси. – Виж! Това е портокалов сок!

– Джош. Съсредоточи се!

– Звучиш ми точно като мама или Изида, или както там £ е името. Те са различни

– повтори той. – Но знаеш ли какво: вкъщи те винаги си бяха малко странни. Не

бяха като нормалните родители.

Софи кимна.

– Не съм сигурна какви са нормалните родители – призна тя.

– Помисли си. Те не ни окуражаваха да имаме приятели. Никога не са ни оставяли

да спим у някой друг. Никога не сме ходили на излети.

– И постоянно сменяхме училищата – прошепна Софи. – Те са ни изолирали.

– Точно така.

– Но ние все пак имахме приятели.

– Случайни приятели, но не и най-добри приятели. Коя е твоята най-добра

приятелка? – Джош изгледа предизвикателно сестра си.

– Ами, Ел...

– Която е в Ню Йорк и не си я виждала от колко време?

Софи кимна.

– От много.

– Ние никога не сме имали нормално детство – продължи Джош. – Татко – Озирис,

отсега нататък ще го наричам просто Озирис – е прав: ние бяхме обучавани на

необикновени неща. Не ме разбирай погрешно, някои от тях бяха забавни. Но нима