Чародейката

се случи. Когато брат му Анубис дойде за него със стражите анпу, Атон можеше да

ги унищожи всичките, превръщайки ги в прах. Но не го бе сторил. Беше се предал и

бе позволил да го хванат и оковат.

Гривните на китките и глезените му и веригата около кръста му бяха от желязо с

живачна сърцевина. Повечето Древни имаха алергия към желязото, а преминалите

през Промяната бяха особено чувствителни към него. А Промяната отдавна вече

работеше над Атон. За разлика от брат си и майка си, които бяха заприличали на

животни, той бе запазил до голяма степен човешките си черти, но те бяха леко

изменени: черепът, носът и челюстта му се бяха удължили, устните му бяха

надебелели, а жълтите му очи се бяха скосили.

Атон усещаше как отровата прониква в кожата му и трябваше да използва

всичките си сили и цялата си аура, за да противодейства на огъня, който се

разливаше по тялото му. Но силите му нямаше да издържат още дълго и тогава

желязото щеше да го надвие. Щеше да умре в ужасни мъки. Усмивка изви

дебелите му устни. Разбира се, вероятно щяха да го хвърлят във вулкана преди

това.

Издрънча тежка врата.

От другата страна на езерото от лава се появи правоъгълник от бяла светлина.

Две криви фигури минаха през него и отстъпиха встрани, а след тях се появиха

трима огромни анпу. Атон се приближи към решетките, като внимаваше да не ги

докосва, и се взря с присвити очи през топлинните вълни, трепкащи над червено-

черната лава. Зениците му се превърнаха от кръгове в хоризонтални линии.

Анпу заеха позиции до дългия, тесен каменен мост, хванаха го и го поднесоха над

лавата. Той се намести с треперене, което премина през цялата килия. Двете

фигури тръгнаха по него: едната бе нисък мъж с кожената престилка на тъмничар, а

другата – по-висока, увита в бяла роба и със сламена шапка.

Атон позна първо тъмничаря, Дагон. Той спадаше към една от водните раси от

едно близко Сенкоцарство. Носеше големи предпазни очила от кожа и кристал, така

че изпъкналите му очи да не пострадат от жегата. Когато заговори, зад тънките му

устни се видяха два реда малки остри зъби.

– Имате посетител, господарю Атон. Пет минути – каза той, след което се обърна

и тръгна обратно по моста, оставяйки втората фигура сама в килията.

– Изненадан съм, че си успял да подкупиш Дагон – рече нехайно Атон. –

Рибешкият народ се смята за неподкупен.

– Не съм го подкупвал – каза Маретю. – Предрекох му бъдещето.

– Той поне има такова. – Атон се усмихна със стиснати устни.

– Казах му, че след десет хиляди години ще се озове в река, вкопчен в двубой с

непобедима жена-воин, и че ако £ каже моето име, тя ще го пусне.

– И той ти повярва? – попита изненадано Атон.

– Аз съм Смъртта. Няма нужда да лъжа.

– На анпу също ли им предрече бъдещето?

– Те нямат такова – отвърна кратко Маретю. – Но не, не съм. – Изпод бялото му

наметало се появи извивката на метална кука. – Беше далеч по-лесно да ги