Чародейката

които обича или уважава. За Дий нямаше – добави той, присвивайки насмешливо

очи.

– Не познавам този Авраам – каза тя. Очите £ бяха влажни от непролети сълзи.

– Само че той те познава – отвърна Маретю.

– По неговите думи, ти също си бдял над мен в гората.

– Така е.

– Защо?

– За да си в безопасност. Авраам те пазеше от неприятности, грижеше се да си

нахранена и облечена. А аз... ами аз те закрилях.

– Защо?

– Някога беше мила с мен... или по-точно ще бъдеш мила с мен в бъдещето.

– Познавам те, нали? – прошепна Вирджиния. – Срещала съм те и преди.

– Да.

– Името ти не винаги е било Смърт – каза тя.

– Имал съм много имена.

– Ще разбера кой си – обеща Вирджиния. – Ще открия истинското ти име.

– Можеш да опиташ. Току-виж си успяла.

– Ще те хипнотизирам с флейтата си – заплаши го тя полунашега. – Тогава ще ми

кажеш.

Маретю поклати глава.

– Никой магически предмет не може да ми повлияе.

– Защо?

– Заради това, което съм – рече той простичко. – Но трябва да знам: с нас ли си,

Вирджиния? Ще се биеш ли за хората на Дану Талис и бъдещето на твоя свят?

– Нужно ли е да питаш?

– Трябва да чуя твоето да.

– Да – каза тя простичко.

Глава 36

Софи Нюман се взря в отражението си в огледалото с полирана сребърна рамка.

В първия миг не можа да се познае.

Спомени затрепкаха и затанцуваха.

...за момиче в сребърна броня на върха на една пирамида...

Тя премигна и пред нея се изниза бърза поредица от образи на момичета и млади

жени през вековете, в най-разнообразни костюми, някои в битка, други на полето

или в класната стая, в пещери и замъци, и в палатки сред брулени от вятъра

степи...

И макар че лицата им бяха различни, всички имаха руса коса и сини очи.

Софи посегна и докосна стъклото. Осъзна, че вижда своите предшественички

през хиляди години и стотици поколения. Но дали тя бе първата или последната в

тази редица?

Беше намерила сребърната броня, когато се върна в стаята си. Тя лежеше на

леглото като триизмерен метален пъзел. Софи приседна, вгледа се в нея и дълго

мисли дали да я облече.

Накрая, по причини, които не разбираше съвсем, започна да си я слага част по

част.

Младата жена, която се взираше сега в нея от огледалото, бе облечена в

полупрозрачна сребърна броня, изработена по формата на тялото £. Прилягаше £

толкова плътно, че не би могла да е направена за никой друг. Бронята нямаше

украса и бе полирана до огледален блясък. През метала се виждаше отчасти

меката като коприна ризница отдолу. Беше обута във високи до коляното сребърни

ботуши, обшити с велур, със страховити шипове на пръстите, а сегментираните £

сребърни ръкавици бяха снабдени с дълги нокти. На Софи не £ харесваше дори да