Никога не ме оставяй
- Автор: Ишигуро Кадзуо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Никога не ме оставяй». Краткое содержание книги:
Бавно кимнах с глава.
— Ето защо са им били нужни нашите работи…
— Може би. Мадам разполага с Галерията, където има какво ли не, сътворено от възпитаниците още от ранното им детство. Нека си представим следното: двамата души отиват и започват да говорят за любовта си. Тогава съдниците могат да отворят техните работи от години назад. Намират ги и гледат: подхождат ли си тези двамата? Съответстват ли си? И не забравяй, Кат, че онова, с което разполагат, издава нашата душевност. Така може да се прецени дали те наистина са любовна двойка, или това между тях е просто увлечение.
Отново закрачих бавно по пътеката, без да виждам къде стъпвам. Томи тръгна до мен в очакване на отговора ми.
— Не знам — казах най-после аз. — Разбира се, думите ти обясняват онова, което госпожица Емили е отговорила на Рой. Вероятно обясняват и факта защо настойниците ни през цялото време са смятали рисуването и тем подобни неща за толкова важни за нас.
— Точно така. И ето защо… — Томи въздъхна и продължи сякаш пряко сили. — Ето защо госпожица Люси е трябвало да признае, че не е била права, когато ми е казала, че това няма кой знае какво значение. Тогава й е дожаляло за мен. Но дълбоко в душата си е знаела, че всъщност има значение. Предимството на възпитаниците на Хейлшам се състои в това, че те имат ето този специален шанс. Но ако в Галерията на Мадам няма нищо твое, може да се каже, че си запратил шанса си по дяволите.
Едва след тези му думи на мен ми стана ясно накъде бие и ме побиха тръпки. Спрях и се обърнах към него, но преди да успея да отворя уста, Томи се усмихна.
— Ако това наистина е така, значи съм профукал шанса си.
— Томи, имало ли е поне един случай, при който някоя от твоите работи да е отишла в Галерията? Помисли си, може би много отдавна, когато си бил още дете?
Но той поклати глава преди още да съм довършила въпроса си:
— Нали знаеш? Що се отнася до творчеството, винаги съм бил кръгла нула. Пък и онзи разговор с госпожица Люси. Знам, че ми е мислила доброто. Станало й е мъчно и е искала да ми помогне. Но ако теорията ми е вярна…
— Това е само теория, Томи — отвърнах аз. — Сам знаеш колко струват твоите теории.
Исках да поразведря атмосферата, ала не успявах да намеря верния тон и беше очевидно, че продължавам да обмислям твърдението му.
— Вероятно имат и други начини да преценят — казах след малко аз. — Може би изкуството е само един от тях.
Томи отново поклати глава.
— Какви начини? Кажи ми поне един. Мадам не ни познаваше лично. Не ни помнеше един по един. Освен това е твърде вероятно да не го решава сама. Трябва да има някой по-висшестоящ, чийто крак изобщо не е стъпвал в Хейлшам. Дълго време мислих за това, Кат. Всичко съвпада. Ето защо придаваха такова значение на Галерията, ето защо настойниците настояваха толкова много да рисуваме и да съчиняваме стихове. Е, Кат, какво ще кажеш?
Ала тъкмо в този миг се бях поразсеяла. Спомних си как слушах касетата, която току-що открихме, сама в спалнята; как се въртях, притиснала възглавницата до гърдите си, и как Мадам със сълзи на очите ме наблюдаваше през открехнатата врата. Дори този епизод, за който навремето не намирах никакво обяснение, също имаше своето логично място в теорията на Томи. Тогава си представях, че в ръцете си държа бебе, ала Мадам, разбира се, не го е знаела. Сигурно е помислила, че танцувам с въображаемия си възлюбен. Ако Томи е прав, ако Мадам е била толкова тясно свързана с нас само за да помогне за решаването на въпроса за отсрочката на влюбените, реакцията й е напълно обяснима: независимо от обичайната й студенина към нас, подобна сцена би могла дълбоко да я разстрои. Всичко това премина през главата ми и аз за малко да разкажа на Томи за тази случка, но се сдържах, защото не ми се щеше да се съглася с теорията му.
— Не знам, все още размишлявам над онова, което чух — казах аз. — Впрочем трябва да тръгваме. Ще ни отнеме време да намерим паркинга с роувъра.
Тръгнахме назад по същия път, но и двамата знаехме, че е още рано и затова не бързахме.
— Томи — обадих се след малко аз. — Говорили ли сте с Рут за това?
Той поклати глава и продължи да върви. Накрая каза:
— Работата е там, че Рут вярва само на онова, което чуе от „ветераните“. Харесва й да се прави, че знае много, повече, отколкото всъщност й е известно. Но им вярва, наистина им вярва. И рано или късно ще поиска да задвижи нещата.
— Искаш да кажеш, че ще…
— Да. Ще поиска да кандидатства. Но още не й е дошло наум. Не го е обмислила така, както направихме двамата с теб.