Никога не ме оставяй

— Разгледах ги, разгледах ги. Но работата е там, че… Обидно ми е да го призная, Кат, но не мога да си спомня заглавието й. Когато бяхме в Хейлшам, аз претърсвах сандъчетата на момчетата, какво ли не правех, а ето че сега не мога да си го спомня. Джулия Бриджис или нещо такова…

— Джулия Бриджуотър. „След залеза“.

Томи поклати глава със сериозно изражение на лицето.

— Точно това го няма сред касетите.

Засмях се и шеговито го ударих по рамото. Той ме погледна въпросително и аз казах:

— Томи, тя не би могла да е в „Улсуърт“! Там продават най-новите хитове. А Джуди Бриджуотър е допотопно стара. Появи се съвсем случайно на една от Разпродажбите. Сега няма как да я намериш в „Улсуърт“, глупчо!

— Нали ти казах, че не ме бива да пазарувам. Имаше толкова много касети, че си помислих…

— Да, много, но не всичко, Томи. Добре де, няма нищо. Трогната съм. Идеята ти е била страхотна. Нали се намираме в Норфък?!

Когато продължихме по пътя си, Томи колебливо заговори:

— Виж, вероятно си наясно защо трябваше да ти го кажа. Исках да те изненадам, но не стана. Дори да се бях сетил за заглавието, нямах представа къде да търся. А сега, когато знаеш всичко, ще ми помогнеш, нали? Хайде да я потърсим заедно!

— Томи, какви ги говориш?

Исках въпросът ми да прозвучи укорително, но ме напуши смях.

— Остава ни повече от час. Имаме реална възможност да я открием.

— Томи, ти си истинско идиотче! Нима наистина вярваш във всички тези глупости за загубените неща, които можеш да откриеш в Норфък?

— Не, не че вярвам, но тъй и тъй сме тук, защо да не се поровим? Сигурно ще ти е приятно да я намериш. Нищо не губим.

— Добре. Ти си наистина идиотче, но нека бъде както казваш.

Той безпомощно разпери ръце.

— В такъв случай, накъде да тръгнем, Кат? Много съм зле с пазаруването, наистина.

— Можем да потърсим в магазин за употребявани вещи — предложих аз, като се позамислих. — Където продават дрехи, стари книги. Може би има и кутии с плочи и касети.

— Добре. Но къде са тези магазини?

И сега, когато си спомня за онзи миг — стоим двамата с Томи насред тясната уличка и се каним да тръгнем на разузнаване, — аз усещам как на душата ми става топло, топло. И изведнъж всичко наоколо се променя и става прекрасно: пред себе си имаме цял свободен час и няма по-приятен начин да го прекараме от онова, което предлага Томи. С мъка потисках глупавия си кикот, както и желанието си да подскачам по тротоара като малко дете. Не много отдавна, когато се грижех за Томи в центъра по рехабилитация, му припомних пътуването ни до Норфък и той отвърна, че чувствал абсолютно същото. В мига, в който решихме да тръгнем да търсим касетата, всички облаци изчезнаха някъде и край нас цареше само веселие и смях.

Отначало влизахме не там, където трябва: в антикварни книжарници или в магазини, където продаваха стари прахосмукачки и не предлагаха никаква музика. След известно време Томи реши, че и аз разбирам от пазаруване колкото него и заяви, че ще ме води той. По някаква чиста случайност тутакси откри улицата, на която почти един до друг имаше четири магазина от онези, които ни бяха нужни. По витрините бяха окачени рокли, дамски чанти, детски годишници, а още като влязохме вътре, ни обгърна сладникавата миризма на нещо спарено. Имаше купища книги в смачкани меки подвързии, прашни кутии, натъпкани с картички и всякакви джунджурии. Единият магазин предлагаше всичко хипарско, другият — военни медали и фотографии на войници в пустинята. Но във всеки от тях някъде отзад имаше по една-две големи картонени кутии с дългосвирещи плочи и аудиокасети. Ние се ровехме в тях и, честно казано, след минути бяхме почти забравили за Джули Бриджуотър. Изпитвахме удоволствие от факта, че двамата заедно разглеждаме всички тези неща; ту се разделяхме и всеки преравяше някой ъгъл, ту отново се събирахме, понякога се надпреварвахме кой ще открие по-интересни неща в една и съща кутия, покрита с прах в ъгъла, огряна от заблудил се слънчев лъч.