Никога не ме оставяй

— Добре, Томи, ще ти кажа. Може и да не ти се изясни съвсем, но ще ти кажа. Просто от време на време, когато ми се прииска да правя секс, усещам желанието си твърде силно. Понякога то така ме завладява, че ми става дори страшно. Струва ми се, че и със стария Кефърс бих могла да го направя, толкова непреодолимо е то. Та затова… Това е единствената причина, поради която бях с Хю. И с Оливър. Не беше сериозно. Дори не ми бяха особено симпатични. Не разбирам какво означава това, а после, когато отмине, става ми страшно и толкова. Тогава започнах да си мисля: сигурно има защо да усещам такова желание. Трябва да е свързано с произхода ми. — Млъкнах, но Томи не каза нищо и аз продължих: — Реших, че ако намеря фотографията й в някое от онези списания, всичко ще ми се изясни. Нямах намерение да тръгна да я търся, нищо подобно. Просто това щеше да е поне някакво обяснение за моята същност.

— И с мен се случва — каза Томи. — Понякога така ми се ще, че… И вероятно всеки ще каже същото, ако сложи ръка на сърцето си. Не, Кат, според мен не се различаваш от останалите. Поне аз много често…

Той не се доизказа и се засмя, но аз не се засмях.

— Не говоря за това — възразих аз. — Знам, виждала съм как е при останалите. Да, появява се желание, но то не ги кара да правят странни неща. Не постъпват като мен, не ходят при хора като Хю…

Сигурно пак съм се разплакала, защото отново усетих ръката на Томи около раменете си. Ала колкото и да бях разстроена, не забравях къде се намираме и си казах, че ако внезапно се появи Рут или някой от компанията, че ако дори ни видят в това положение, няма да си създадат лъжливо впечатление за нашите отношения. Продължавахме да стоим един до друг, облегнати на автомобила, и те щяха да видят, че съм разстроена от нещо и че Томи ме успокоява — нищо повече. После го чух да казва:

— Не мисля, че това е чак толкова лошо, Кат. Ако откриеш някого, с когото наистина ти се иска да бъдеш, всичко ще е от добре, по-добре. Нали си спомняш думите на настойниците ни? Ако си с истинския човек, ще ти е наистина много приятно.

Помръднах рамото си, за да накарам Томи да си свали ръката, после дълбоко въздъхнах:

— Добре, да не говорим повече за това. Всъщност аз се справям доста добре с настроенията си. Затова — край, да го забравим.

— И все пак, Кат, глупаво е да разглеждаш онези списания.

— Така е, Томи, съгласна съм. Стига толкова. Вече съм добре.

Не помня за какво още говорехме, докато чакахме останалите. Така или иначе, не е било нещо сериозно и дори да са усетили нещо във въздуха, те не ни зададоха никакви въпроси. И тримата бяха в приповдигнато настроение, особено Рут, която полагаше всички усилия, за да замаже неприятната сцена, която направи, когато тръгваха у Мартин. Приближи се до мен, помилва ме с длан по бузата, каза нещо шеговито, а после, когато се настанихме в роувъра, правеше всичко възможно да поддържа доброто настроение. Двете с Криси намираха всичко у Мартин забавно и се радваха на възможността спокойно да го споделят сега, когато не са вече в апартамента му. Родни не одобряваше поведението им и аз забелязах, че целта на разговорите им бе по-скоро да го подразнят. При това атмосферата бе напълно приятелска. Забелязах още, че ако сутринта Рут не изпускаше възможност да ни остави двамата с Томи в неведение относно смисъла на тази или онази шега, или забележка, които си разменяше с „ветераните“, то сега, по пътя обратно към Фермата, всеки път, когато говореха за нещо, тя се обръщаше към мен и подробно ми го обясняваше. Честно казано, по едно време ми додея: имах усещането, че всичко, което се говореше в колата, имаше за цел да стигне до моите уши — и до ушите на Томи, разбира се. Но все пак ми беше приятно, че Рут се старае така заради мен. Аз, както и Томи разбирахме, че тя съжалява за своето поведение и по този начин ни дава да го разберем. Беше се настанила, както и сутринта, между мен и Томи, ала сега почти през цялото време разговаряше с мен, понякога се обръщаше и към него, стискаше го за ръката или го даряваше с бърза целувка. Общо взето, атмосферата беше приятна и никой не споменаваше нито „възможното аз“ за Рут, нито нещо от този род. А аз мълчах относно касетката, която Томи ми бе купил. Знаех, че рано или късно Рут ще разбере, но не ми се искаше това да стане тъкмо сега. Когато се прибирахме във Фермата в онзи ден, а тъмата се спускаше над дългия пуст път, и тримата се чувствахме близки и аз не желаех да допусна нещо, което би разрушило този покой.