Сянка по стъклото

Но друг образ го изтри, разгърна се мудно — Нощната пустош с реещи се в нея ивици, подобни на мъгла, сенчеста твърдина, мрачна зала с обсидианови колони. Грамаден силует в каменно кресло, към което го задържат окови от най-яка стомана. Фигурата бавно се надигна в целия си великански ръст и с лекота се отърси от веригите. Крачка напред, втора, после протегна могъща десница. Завихри се мъгла и разми силуета, виждаха се само очите — тъмночервени въртопи, които го поглъщаха… Съзнанието на Лиан се сви и от всякъде го притисна мрак.

Свести го нечий вик в коридора. Отвърна вопъл, пронизал нощта като лъч на фар върху канара. Врати се удряха в стени, разнесоха се още крясъци, после някой блъсна вратата и на неговата стая и нахълтаха Идлис и Гайш. Уелмът го вдигна във въздуха и го разтръска, както куче разтърсва плъх, и също толкова неочаквано го хвърли на леглото. Гайш доближи лицето си на педя от неговото. Заговори с глас като желязо, стържещо по стъкло.

— Къде е тя, летописецо?

Все едно се озова в някое от най-страшните си сказания. Колкото и да му са виеше свят, в едно се увери веднага — тези бяха смъртни врагове на Каран. На неговата Каран! Краткото свързване на съзнанията им го бе сближило с нея, както не му се бе случвало никога. Задърдори щуротии — откъс от някаква историйка, за да им отвлече вниманието, докато умът му се избистри. Гайш вдигна пред очите му грамаден нож, после го притисна в гръкляна му и изсъска:

— Щом не можеш да говориш разумно, що за разказвач си?

— Нищо не знам — изхъмка той.

— Ти я сънуваше, летописецо. Разкажи ни съня си.

— Няма какво да разказвам. Просто… Ох!

Тя го цапна по гърлото с ръба на дланта си и очите му почти изскочиха.

— Хайде, решавай — изръмжа Гайш и пак опря ножа в шията му.

Изведнъж стаята се освети по-ярко и на вратата застана Шанд.

— Пуснете го — тихо заповяда старецът.

Уелмите се обърнаха към него и го изгледаха презрително. От тона на Идлис по кожата на Лиан полазиха мравки.

— Махни се, старче, да не се захванем и с тебе.

— Пуснете го, казах! — Гласът на Шанд изплющя като камшик.

Фенерът блъвна сияние, ушите на Лиан забучаха. За миг му се стори, че цялата странноприемница се разклати.

Двамата уелми се изнизаха през вратата. Стъпките им изтрополиха по стълбата и по камъните отвън зачаткаха копита.

Шанд хвана ръката на Лиан и му помогна да седне. След това отвори кепенците и се загледа след препускащите уелми.

— Ела да поговорим, щом съмне — нареди Шанд. — Навън!

Излезе и затвори вратата. Явно не беше само старецът, за какъвто искаше да го мислят, но на прекалено объркания и уплашен Лиан не му се мислеше за това. Вече втори път само за три дни едва не го заклаха. С каквито и блага да го обсипеше Мендарк, не си струваше да продължава в същия дух.