Пътят между световете

Добраха се до брода по средата на следобеда. Седнаха да се заситят с хляб, сирене, лук и по една-две чаши чард, за да се сгреят. Игър поднесе чашата към устните си, но отварата му се стори прекалено гореща и я остави да изстине. Тогава чуха тропота на препускащи коне. Скоро от запад доближи патрул от собствените му войски. Сигурно забелязаха дима от огъня, защото свърнаха към бивака. Игър разпозна в командира им сержант ветеран от Първа армия на име Гриск.

Колкото и рядко да му се случваше, в този миг не знаеше как да достъпи. Отвореше ли уста, край на преструвките — гласът му щеше да го издаде. Не искаше в никакъв случай да обяснява постъпката си, нито пък тези войници да го проследят скришом, за да го пазят, дори да им заповяда точно обратното. Неговите бойци се отнасяха твърде сериозно към задълженията си.

Шанд измисли как да му спести всичко това.

— Прегърби се. Придай си болнав вид. Наложи ли се да говориш, само ще шепнеш.

Взе чашата и я поднесе към устните му. Игър понечи да отпие, но Шанд изля всичко наведнъж в гърлото му. Игър се задави и от устата му полетяха пръски от горещ чард.

Когато Гриск застана над тях, Игър се задъхваше и от очите му струяха сълзи. Шанд се изправи да поздрави сержанта.

— Документите! — изръмжа Гриск.

Шанд вече се потупваше по джобовете с угоднически вид, лицето му се разкриви от притеснение, толкова присъщо на невинните хора в присъствието на властник. Сержантът се смръщи, щом видя книжата му — напълно редовни, но пък оръфани и замацани. Обърна се към Игър. Шанд го бе изпреварил и бъркаше в дългото палто на спътника си. Тикна кожения калъф с документите в ръката на Гриск и заслони с гръб Игър, чиято фалшива брада провисваше и вонеше на развалена риба.