Наследството на тамплиерите

— Никой няма да ни безпокои. Никой не иска да слуша несвързаните ми брътвежи. Постарах се да бъда доста досаден. Всеки ден с нетърпение чакат да се оттегля тук.

— Откога живеете в санаториума?

— От пет години.

Малоун бе смаян.

— Но защо?

Кларидън бавно закрачи сред саксиите с буйни растения. Зад стъклото хоризонтът на запад бе опасан от черни облаци, а слънцето пламтеше в пролуките като огън в пещ.

— И други търсят това, което търсеше Ларс. Не открито, за да не привлекат вниманието, но жестоко се разправят с тези, които застанат на пътя им. Така че дойдох тук и се престорих на болен. Хранят ме добре, грижат се за нуждите ми и най-важното — не задават въпроси. Не съм водил смислен разговор, освен със самия себе си, от пет години. А ви уверявам, такива разговори не са особено интересни.

— А защо разговаряте с нас? — попита Стефани.

— Вие сте вдовицата на Ларс. За него бих направил всичко. А и тази бележка. Изпратена е от човек, който е наясно с нещата. Възможно е да е от хората, които не допускат никой да застане на пътя им. От онези, за които ви споменах.

— Ларс застана ли на пътя им? — попита Стефани.

Кларидън кимна.

— Мнозина искаха да разберат какво е научил.

— Каква беше връзката ви с него? — попита Стефани.

— Имах достъп до книжния пазар, а той търсеше много редки материали.

Малоун знаеше, че антикварните книжарници са свърталище както на колекционери, така и на изследователи.

— В крайна сметка станахме приятели и аз започнах да споделям страстта му. Този район е родното ми място. Семейството ми живее тук от средновековието. Някои от предците ми били катари, изгорени живи от католиците. Но, от друга страна, Ларс също умря. Толкова жалко. След него също загинаха хора. Затова дойдох тук.

— Какви хора?

— Един книжар от Севиля. Един библиотекар в Марсилия. Един студент в Рим. Да не говорим за Марк.

— Ърнст Сковил също е мъртъв — каза Стефани. — Прегазила го е кола миналата седмица, точно след като разговарях с него.

Кларидън бързо се прекръсти.

— Онези, които търсят, определено биват наказвани. Кажете ми, мила госпожо, вие знаете ли нещо?

— Разполагам с дневника на Ларс.

Изражението му помръкна от тревога.

— Значи сте в смъртна опасност.

— Защо? — попита Малоун.

— Това е ужасно — каза забързано Кларидън. — Толкова ужасно. Не е редно да ви замесват. Изгубили сте съпруга и сина си…

— Какво знаете за Марк?

— Именно след неговата смърт дойдох тук.

— Синът ми загина в лавина.

— Не е вярно. Убиха го. Както и другите, които споменах.

Малоун и Стефани млъкнаха, изчаквайки чудатият възрастен човек да поясни.

— Марк тръгна по следите, открити много по-рано от баща му. Не притежаваше неговата страст и му трябваха години, за да разшифрова бележките на Ларс, но накрая успя да извлече някакъв смисъл от тях. Тръгна на юг в планините, за да търси, но така и не се върна. Точно като баща си.