Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
Свиха зад ъгъла и продължиха напред.
Зад гърба им се носеха стъпки.
— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза той на Джефри.
Изтичаха покрай поредната извивка в коридора. Джефри спря пред една открехната врата и двамата се вмъкнаха вътре, затваряйки я внимателно. Миг по-късно мъжете тичешком ги подминаха, а стъпките им постепенно заглъхнаха.
— Коридорът свършва при гимнастическия салон. Скоро ще разберат, че ни няма там — прошепна той.
Хукнаха отново, запъхтени от възбуда, и се отправиха към гимнастическия салон, но при следващото разклонение, вместо да свият надясно, поеха наляво към трапезарията.
Сенешалът се питаше защо изстрелите не бяха смутили останалите братя.
Но музиката в параклиса винаги бе силна и трудно можеше да се чуе нещо отвън. И все пак, ако Дьо Рокфор бе очаквал бягството му, можеше да се предположи, че и други братя щяха да патрулират из абатството.
Дългите скамейки и маси в трапезарията бяха пусти. Откъм кухнята се носеше ароматът на задушени домати и бамя. В нишата за оратора, издълбана на метър и половина височина в една от стените, стоеше облечен в расо брат с пушка в ръка. Сенешалът се хвърли под една маса, използвайки раницата си, за да омекоти удара, а Джефри се пъхна под съседната.
В дебелата дъбова повърхност се заби куршум.
Джефри изскочи изпод масата и бързо изстреля два куршума, единият от които уцели стрелеца. Мъжът в нишата се олюля и падна на пода.
— Уби ли го? — попита сенешалът.
— Надявам се, че не. Май го уцелих в рамото.
— Нещата излизат извън контрол.
— Вече е твърде късно.
Изправиха се. От кухнята наизскачаха мъже, облечени в изцапани престилки. Кухненският персонал. Не представляваха опасност.
— Връщайте се обратно, веднага — извика сенешалът и всички го послушаха.
— Сенешале — каза Джефри с глас, изпълнен с лоши предчувствия.
— Хайде, води ме.
Излязоха от трапезарията по друг коридор. Зад тях се чуваха гласове, придружавани от забързаното шляпане на кожени подметки по каменния под. Стрелбата по двама от братята би мотивирала и най-кротките им преследвачи. Сенешалът бе бесен, че бе паднал право в клопката на Дьо Рокфор. Каквото и доверие да бе внушавал някога на братята, то вече безвъзвратно бе изчезнало. Никой не би се съгласил да го следва и той проклинаше глупостта си.
Влязоха в спалното крило. В дъното на коридора имаше затворена врата. Джефри изтича пред него и провери резето. Заключено.
— Май нямаме голям избор — отбеляза сенешалът.
— Хайде — каза Джефри.
Втурнаха се в спалнята, голяма овална стая с тесни легла, наредени под прозорците успоредно едно на друго като в казарма.
От коридора се дочу вик. Нови възбудени гласове. Идваха хора.
— Оттук няма друг изход — каза той.
Стояха сред редицата празни легла. Зад тях бе входът, който всеки миг щеше да се изпълни с врагове. Отпред бяха тоалетните.
— В банята — каза той. — Да се надяваме да ни подминат.
Джефри изтича към другия край на стаята, където две врати водеха към отделните помещения.
— Насам.
— Не. Да се разделим. Ти влез в едната. Скрий се в някоя кабина и стъпи върху чинията. Аз ще вляза в другата. Ако сме тихи, може и да извадим късмет. Освен това — той се поколеба, тъй като истината не му се нравеше… — нямаме друг шанс.
Дьо Рокфор разгледа раната от куршума. Рамото на мъжа кървеше, братът се гърчеше от болки, но проявяваше забележително самообладание, като с всичка сила се мъчеше да не загуби съзнание. Беше поставил стрелец в трапезарията с идеята, че вероятно сенешалът в крайна сметка ще успее да си пробие път дотам. И се бе оказал прав. Но бе подценил решимостта на врага си. Братята полагаха клетва никога да не нараняват друг брат. Бе вярвал, че сенешалът е прекалено голям идеалист, за да изневери на клетвата си. Но ето че вече отнасяха двама братя към лазарета. Надяваше се да не се наложи да закарат някой от тях до болницата в Перпинян или Мон Луи. Можеха да изникнат въпроси. Лекарят на абатството бе квалифициран хирург и разполагаше с добре оборудвана операционна зала, която неведнъж бе използвана в предходните години, но все пак уменията му имаха граници.
— Отнесете го при лекаря и му кажете да се погрижи за ранените — нареди Дьо Рокфор на един лейтенант. Погледна часовника си. Оставаха четирийсет минути до края на обедните молитви.