Убийството на султана

Тогава дойдох тук за пръв път. Апартаментът беше като кутийка – спретнат, подреден и пълен със стари мебели. Асистентът ми ме беше поканил на парти шест месеца след погребението, към средата на юни. С кой ли акъл бях приел поканата. Но едва влязъл през вратата, разбрах грешката си. Електронна музика, която не понасях… И въпреки че не беше толкова късно, вътре като сомнамбули обикаляха момичета и момчета, пияни или надрусани… Не само обикалящи, впили се един в друг двойки по креслата, на големия диван, че и накрак… Част от гостите бяха чужденци: американци, германци, испанци, дори двама високи, дългопръсти алжирци с гримирани очи. Все пак мнозинството бяха турци, но не познавах нито едните, нито другите. Защо ли ме беше поканило това момче на парти, което изобщо не беше в мой стил? Вероятно от съжаление. За да не бъда сам. Но като дух и култура бях много далеч от тези хора. Човек антика отпреди много години, образцов историк, попаднал от древния Истанбул на това разнородно парти. Странно, но гостите изобщо не ми обърнаха внимание. Имаше толкова много необикновени хора, че май ме причисляваха към тях… Един младеж, чиито гелосани коси блестяха дори на оскъдното осветление, облечен в черна прилепнала тениска и тесни дънки, ми подаде препълнена чаша. Естествено, отказах веднага. Никога не пия непознати напитки.

– Ако не го изпиеш, няма да чуеш музиката, морук – прошепна в ухото ми. Тази дума не означаваше дъртак, мисля, че я използваше като синоним на приятел. Все пак се стреснах. Гласът му беше влажен и лепкав. Все още стисках като дете сираче в прегръдките си виното, което купих на идване. Тогава забелязах младо момиче с шорти на жълти маргаритки и бяло бюстие над тях, дълги коси с цвят на портокал. Решително се отправи към мен. Усмихна се и разпери ръце:

– Здравейте, професоре, добре дошли.

Ако не беше гласът, никога не бих познал: беше Акън. Отдръпнах се рязко, сякаш бях видял чудовище. Беше разочарован. Очите зад изкуствените мигли се натъжиха.

– Защо се учудихте, професоре?

Попита толкова искрено. Знаех, че е хомосексуалист. Не беше го скрил от никого.

„В това мъжко тяло има жена, професоре.“

Не беше лесно в университет с предимно консервативни хора като нашия да заявиш на всеослушание „харесвам мъже“; искаше се много смелост. Когато това стигна до Тахир Хакъ, гордеещ се със свободомислието си, ме предупреди нееднократно: „Кажи на онзи Акън да не се кипри като момиче.“ Но Акън изобщо не се държеше като жена, поне до оная вечер. Да, нито гласът му беше престорен, нито походката – беше естествен. Но когато защитаваше правотата си, ставаше смел като лъв. Веднъж каза в очите на професор Тахир: „Ако не предадем детайлно истината за сексуалния живот в османските дворци, историята ни няма да бъде пълна.“ Интересното беше, че нашият професор не можа да отговори на устатия студент. Та мисълта ми е, че ако Акън не беше толкова умен и трудолюбив, нямаше да се задържи в университета. Но и така не се задържа… В тази страна всеки е в плен на хомофобията… Като казвам всеки, и себе си имам предвид. Ето на, когато студентът ми понечи да ме прегърне в собствения си дом, аз отскочих като от огън. Да, мога да се оправдая, че ако не беше нахлупил тази огромна оранжева перука, нямаше този тежък грим и шортите на маргаритки, можех и да не го направя, обаче това не оневинява невъзпитаната ми постъпка. Акън, който не очакваше от мен такава реакция, ме погледна разочаровано през изкуствените мигли и попита: