Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
В "Божия дом" времето сякаш течеше незабелязано. Отново и отново нищо не се случваше и всичко си беше съвсем както обикновено, същите песни от Псалтира, същите мантии, които биваха ушивани и изчезваха, сезоните, които се сменяха. Но във всичко това, което беше едно и също, се появиха промените — може би толкова бавно, че никой не ги забеляза преди да станат твърде големи.
Първата година, през която брат Люсиен започна да идва от Варнхем, за да учи сестра Леонор за всичко, което расте в чудната Божия природа, за това, което е от полза за лечението на човек и което е само за човешкото небце, не се случи никаква голяма промяна. Съвсем скоро това, че брат Люсиен и сестра Леонор работеха дълги часове заедно в градините, се възприемаше все едно винаги е било така. Фактът, че до известно време в началото те никога не бяха оставяни сами един с друг, скоро беше забравен, тъй като брат Люсиен все пак беше идвал в "Божия дом" толкова често, че почти беше станал част от него.
Когато той и тя, потънали в безсрамен разговор, изчезваха заедно из градините отвъд южната стена, ничие подозрително око не видя през осмия месец на втората година това, което всяко око трябваше веднага да е забелязало още през първия.
Сесилия Роса и Улвхилде все повече търсеха сестра Леонор, за да получат част от нейните знания, които тя на свой ред получаваше от Варнхем и брат Люсиен. Сякаш един нов свят, изпълнен с възможности, се беше разкрил пред тях и беше невероятно да се види какво може да направи човек с двете си ръце в една градина с Божията помощ. Плодовете бяха големи и сочни и се запазваха по-добре през зимата, неизменните супи за вечеря вече не бяха толкова еднообразни, когато се появиха новите вкусове; правилата на манастира забраняваха чуждестранни подправки, но пък това, което растеше в самия "Божи дом", не можеше да се смята за чуждестранно.
Случи се така, че Сесилия Роса и Улвхилде също започнаха да влизат и излизат през стените на манастира. Те можеха да слизат до градините, за да се погрижат за нещо, свързано с овошките или лехите, без да им се задават въпроси. Тази промяна също беше настъпила бавно и затова сякаш не беше забелязана. Няколко години по-рано и най-малкият опит за подобна разходка завършваше с бой с камшик или карцер.
Беше по времето, когато наближаваше жътва, когато ябълките започваха да узряват, когато вечер луната ставаше червена, а черната земя миришеше на влажна зрялост. Сесилия Роса нямаше нищо определено за вършене долу в градините, а и вече беше започнало да се стъмва, така че при всички случаи нямаше да може да се свърши някаква смислена работа. Тя отиде просто така, за да види луната и да се наслади на силните аромати на вечерта. Не очакваше да намери някой друг там долу и може би заради това не откри ужасяващото грехопадение, преди да се окаже съвсем близо до мястото, където то се извършваше.
На земята, между няколко избуяли къпинови храсти, които вече бяха обрани, лежеше брат Люсиен със сестра Леонор върху себе си. Тя го яздеше сластно, без ни най-малко срам, все едно бяха съпруг и съпруга в земното битие.
Това беше втората мисъл на Сесилия Роса, първата беше очевидно за ужасяващото грехопадение. Тя остана като вкаменена или омагьосана, не можеше да се накара нито да извика, нито да побегне, нито дори да затвори очи.
Не след дълго тя се отърси от ужаса си и вместо него изпита едно чуждо, нежно чувство, сякаш тя самата участваше в прегрешението; в следващия миг тя не мислеше за греха, а за собствения си копнеж, че това можеха да са тя и Арн, въпреки че те самите никога не го бяха правили точно по този начин, който носеше допълнителен грях.
Сумракът се спускаше бързо, докато Сесилия стоеше там, и щом приглушените звуци на страст от страна на брат Люсиен и сестра Леонор престанаха, а тя слезе от него, легна до него и двамата започнаха да се прегръщат и галят, Сесилия видя, че дрехите на сестра Леонор са толкова раздърпани, та гърдите й стърчат от тях, а тя позволява на брат Люсиен да си играе с тях и да ги гали, докато лежи по гръб и си поема дъх.
Сесилия Роса не можеше да си наложи да ги осъжда, защото това, което тя видя, приличаше повече на любов, отколкото на отвратителния грях, както го описваха всички правила. Когато се измъкна оттам, като внимаваше да стъпва безшумно, тя се чудеше дали сега сама беше част от прегрешението, защото не го беше осъдила. Но тази нощ тя дълго се моли на светата Дева, която, доколкото Сесилия Роса знаеше, можеше да помогне на влюбените повече от всеки друг, тя се моли най-вече за закрила за своя възлюбен Арн, но също така и за опрощение на греховете на сестра Леонор и брат Люсиен.