Между пустинята и живота

Аз, Луканус Иустус, изгнаник от Рома, философ, ти пращам от Иудеа приятелски поздрав, Мурена. Не знам как ще срещнеш моята дълга реч, сбрана в този свитък: толкова мъже ме накараха да жаля, че съм ги познавал някога... Недей дочита писмото ми, ако мис­лиш, че те моля за милост от сенат или цезар: казано е, че за философа е недостойно да се оплаква, да моли или да желае съчувствие. Аз съм философ, Мурена.

Прави са думите на стария мъдрец от Алекс ан­дрия167, при когото някога учехме с тебе заедно пръв-ните начала на диалектиката. Той ни учеше (ти си забравил това: знам) да познаваме вечната чърта,що се изгъва през вси преврати на човешкия живот - и да не забравяме, че под пъстрия или безцветен лепеж на случките винаги трепти тази вечна чърта: аз му благодаря. Моето изгнание ми донесе това, което Щастието в Рома силом ми отнемаше. Аз минах всички възточни провинции - видях мъже, непознати вам, сенаторите, изучих вери, които вие не ще познаете никога, чух слова, които се казват само веднъж в живота. Аз не желая милости, защото връщането в Рома би ме оковало изново в изтрития блясък на вашите пирове, в суетната врява на Форум Романум, в смешните празници на Марсово поле, в бедната философия по площа­ди и портици.

По своя път аз видях мъже, що мрат за онова, което зват своя мисъл - и други, които за своята ис­тина презират дори свободата си. Да бяхте вие, сино­ве на Вечния град, малко по-свободни умове, бихте на­пуснали гордата измама, наречена власт, за да споде­лите пътя на съмнението, търсенето и мъката: каз­вам ви, че това тули в себе си едничкото щастие, дос­тъпно човеку.

В писмото, пратено по Иуда от Кериот, ти ме питаш, Мурена, за хората, между които живея. Аз съм чел техните книги, писани от египтянина Мозес168, ко­гото наричат свой законодател: той е Солон169 на хебреите. Там се излага историята на този народ. Аз че­тох хеленския превод, направен - казват - от седем­десет учени хебреи, но много места ми се видяха чуд­ни - и аз не твърдя, че съм ги разбрал. Тези книги наме­рих в Александрия у един философ, с когото пътувахме по островите. Името му е Филон. Й той е хебреин, но пише на бляскав хеленски език. Той казва, че името Мозес произлиза от две египетски думи: мо и усе. Едното значи вода, а другото - спасение. И те разказват в кни­гите си басня за смолена кошница, която плувала по река Нил, за дъщерята на фараона и за дете, чието име било Мозес. Аз намирам тука мит. Мозес е „спасен от вода". Той минава с поробения народ Червеното море - и разцепва на две водата. В пустинята пък обръ-ща горчивата вода в сладка. Предвожда народа с облак, а облакът е вода. Това е мит на луната. И днес едни от хебреите, наречени есей, се къпят по четири пъти на ден, а преди време видях един пророк да приема своите ученици чрез поливане с вода. Ясно е, Мурена: тези хебреи почитат, без да си дават сметка, силите на природата. Няма никакъв Цебаот170. Има слънце, луна, звезди, вихри, земен огън. Та нещо друго ли е техният схеол? То е земният огън, за който говори Параксимен. Дори моят писец, Мелхом, разбира вече то­ва. Ала те го не съзнават.