Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Рандъм беше наистина там и съсипваше барабаните от пердах. Близо до него беше седнал Мартин, опакован в кожа и вериги от главата до петите, заслушан внимателно в солото на баща си. Кралят изпълняваше номер, който виждах за пръв път в живота си. Той свиреше с пет палки — по една в двете си ръце, две под мишниците и една стисната между зъбите. Петте палки сменяха местата си кажи-речи непрекъснато. Тази в устата на Рандъм отиваше под дясната му мишница, палката от дясната мишница падаше в дясната ръка, онази от дясната ръка прелиташе в лявата и така докато кръгът се затвори, при това без в солото да се усети липсата дори на един-единствен удар. Изумително. Не можах да откъсна погледа си, докато номерът не приключи с един финален артилерийски залп. Барабаните на Рандъм едва ли биха минали за мечтания от всеки фюжън-барабанист комплект от прозрачна пластмаса, чинели с размерите на бойни щитове, безброй секции плюс две каси в добавка, но онова, което той успяваше да изцеди от тях, би скрило топката на доста професионалисти.
— Никога преди не съм виждал нещо подобно — чух да казва Мартин.
Рандъм вдигна рамене.
— Малко повече постоянство… — отвърна Рандъм. — Научих този номер от Фреди Муур през 30-те. Тогава свиреше с Арт Хоудс и Макс Камински. Забравил съм къде точно. Други времена бяха тогава, нямаше микрофони, осветлението беше кофти. Трябва да показваш такива номера или да се обличаш смешно, ми каза той, иначе публиката ще заспи.
— Жалко, че такива музиканти са били принудени да угаждат на пияндетата.
— Да, но поне не им се налагаше да си трошат инструментите по сцената и да се обличат като вас.
Последва мълчание. Нямаше как да видя изражението на Мартин.
— Татко, идеята е коренно различна — каза той накрая.
— Сигурно, сигурно — подхвърли Рандъм, после остави три от палките и отново се нахвърли върху барабаните.
Облегнах се на стената и се заслушах. Миг след това бях сепнат от ненадейното включване на един алтсаксофон. Погледнах отново през процепа и видях, че именно Мартин, обърнат с гръб към мен, обслужва въпросния инструмент. В неговото свирене имаше нещо от маниера на Ричи Коул, което особено ми допадна. Като цяло бях адски изненадан. Но колкото и да ми харесваше всичко това, скоро почувствах, че мястото ми не е там. Затова отворих внимателно панела и се измъкнах от нишата. Реших, че ще е по-добре да прекося трапезарията вместо да мина още веднъж край вратата на библиотеката. Музиката ме съпровождаше известно време и аз започнах да съжалявам, че не умея като Мандор да запечатвам мелодии в скъпоценни камъни. И все пак си мисля, че Рубинът на Справедливостта едва ли би се почувствал поласкан, ако най-неочаквано сред неговите тайни се озове и „Блус до побъркване“.
Бях намислил да продължа по източния коридор до мястото, където той се пресича със северния в близост до моите покои, след това да се кача до кралския апартамент на горния етаж и да върна Рубина на Вайъли, тъй като смятах, че при нея ще успея да се измъкна само с обещанието да й обясня всичко по-късно. Ако ли пък не, предпочитах да давам обяснения пред нея, отколкото пред Рандъм. Това щеше да ми даде възможността да прескоча цял куп подробности, за които тя нямаше да се сети да ме попита. Естествено, рано или късно щеше да ми се наложи да изложа версията си и пред Рандъм, но колкото по-късно, толкова по-добре.
Стигнах до покоите на баща си. Бях взел със себе си ключа за тях, тъй като смятах да намина по-късно по очевидни — поне за мен — причини. Но тъй като и бездруго бях стигнал дотук, можех да спестя известно време като вляза веднага. Отключих входната врата и се вмъкнах вътре.
Сребърната роза бе изчезнала от малката ваза в антрето. Странно. Пристъпих напред и изведнъж долових тих разговор, който идваше от съседната стая. Замръзнах. Говорещите почти шепнеха и затова не успях да различа отделни фрази или дори думи. Може би той беше вътре. Но да се нахълтва в нечия спалня не е особено тактично, особено когато обитателят й не е сам, дори когато става въпрос за спалнята на баща ти, а ти си влязъл в апартамента му със свой собствен ключ. Изведнъж се почувствах доста неловко. Прииска ми се да се измъкна възможно най-бързо. Свалих от колана си Грейсуондир и го окачих до едно брезентово яке на закачалката в антрето. После се измъкнах навън и заключих вратата възможно най-безшумно.