Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Съзнанието ми се носеше през кървавите дебри на Рубина. Онези части на Лабиринта, през които вече бях преминал, и другите, които тепърва трябваше да прекося, проблясваха край мен със скоростта на мълния. Непрекъснато ме преследваше страхът, че ще се сблъскам с някоя невидима преграда или с някой Воал и ще се разбия на милиони малки парченца. Вече нямах никаква власт над посоката си на движение, а скоростта продължаваше да нараства. Примирих се с факта, че няма начин да се измъкна преди да съм достигнал до крайната точка.
Дуоркин предположи, че когато слязох за втори път в пещерата, за да разбера кого съм мярнал там, единствено Рубинът ме е предпазил от гнева на Лабиринта. Все пак не можех да го нося прекалено дълго, защото това би ме погубило. Той реши, че трябва да се настроя към Рубина — като баща си и Рандъм — преди да го сваля от врата си. По този начин щях да се сдобия с един нов, по-съвършен образ, който вероятно щеше да ме предпази също толкова успешно от плановете на Лабиринта. Би било глупаво от моя страна да споря по този въпрос с човека, който най-вероятно бе създал Знака на Реда с помощта на Рубина. Затова се съгласих с него. Но въпреки това се чувствах твърде уморен, за да направя онова, което той ме съветваше. Точно затова ми се наложи да се върна в моята кристална пещера, в моето убежище — за да мога да си почина.
А сега… Сега летях стремително напред. Превъртах се. Подобията на Воалите, които срещах в Рубина, далеч не бяха по-приятни, въпреки че се чувствах почти в безтегловност. Всеки подобен пасаж изцеждаше силите ми като пробягана на Олимпийските игри миля. От една страна, съзнавах, че стоя сред пещерата, вдигнал магическия камък пред очите си, но от друга, усещах сърцето си да бие бясно, като при невероятно физическо натоварване. Пространството пред мен беснееше като разклатено в кристална чаша мерло, реколта 1985. Напред, надолу, около… Яркият кървав прилив ме връхлиташе неумолимо. В съзнанието ми се изписа някакво послание. То започваше с дума, която дори не можех да произнеса. По-светло, още по-светло. По-бързо, все по-бързо. Сблъскване с рубинена стена, размазвам се върху нея, но въпреки това продължавам напред. Шопенхауер да ми е на помощ. Изминаха век или може би два и тогава — най-неочаквано — пред мен се появи изход. Устремих се право към светлината на тази избухнала звезда. Червено, червено, червено, нося се напред, отдалечавам се като моята малка яхта „Звезден прах“, течението ме подема, тласка ме, завръщам се у дома…
Сринах се на пода. Не припаднах, но и съзнанието ми определено не беше в нормалното си състояние. Нещо като просъница, от която сякаш можех да се пренеса в коя да е точка или кой да е миг във времето. Но защо? Реших, че съм заслужил това състояние на еуфория, гмурнах се в него и останах там дълго, дълго.
Когато накрая му се наситих, се изправих на крака, залитнах и се опрях на стената. После пих вода до насита. Чувствах се гладен като вълк, но нито една от сухите замразени храни в пещерата не събуди апетита ми. Още повече че можех лесно да си доставя нещо далеч по-прясно.
Разходих се отново из познатите ниши на пещерата. Ето че вече бях изпълнил заръката на Дуоркин. Жалко само, че се сетих твърде късно да го попитам за цял куп неща. Просто се обърнах за миг с гръб към него и когато го потърсих отново с поглед, той вече бе изчезнал.
Изкатерих се през отвора в тавана и се огледах. Подухваше лек ветрец, беше приятно прохладно, във въздуха се носеха уханията на пролетта, а по небето имаше само няколко малки пухкави облачета. Поех дълбоко въздух и го издишах с истинско удоволствие. После добутах синята плоча върху входа. Хич не ми се щеше при следващото си посещение да заваря вътре някой чудноват и особено гаден хищник.
Свалих Рубина от врата си и го окачих на един издаден скален ръб. После направих десетина крачки:
— Здрасти, татко.
Дяволският Чекрък се носеше към мен от запад, маскиран като златисто фрисби.
— Добро утро, Чък.
— Защо изостави онова пособие? То е един от най-мощните уреди, които съм срещал някога.
— Изоставям го, тъй като смятам да призова Логрус. Едва ли биха си паснали добре. Честно казано, дори съм малко притеснен как Логрус ще приеме това настройване към Рубина.
— Ами тогава аз ще ида да свърша някоя работа и ще намина след това, за да се убедя, че си добре.
— Тук ще стоиш — казах аз. — Може да се наложи да ме измъкваш, ако нещата не тръгнат на добре.