Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— По дяволите — промърморих аз. — Значи са разбрали, че липсва. Гном?
— Гном.
Въздъхнах.
— Май ще е най-добре да се кача догоре, да върна Рубина и да се опитам да обясня какво точно се случи. Ако Вайъли хареса историята ми, може би ще забрави да спомене на Рандъм за инцидента.
— Ще те прехвърля в покоите.
— Не, не мисля, че това ще е особено удачно в случая. Ще бъде неучтиво от моя страна. Най-добре ще е този път да почукам и да изчакам да ме приемат както му е редът.
— А как хората преценяват кога да почукат и кога направо да се вмъкнат?
— По принцип, когато е затворено се чука.
— Като гнома отвън ли?
Чух леко почукване някъде отвън.
— Този какво, да не е решил да обиколи двореца, чукайки безразборно по вратите? — попитах аз.
— Ами, той ги опитва поред, тъй че не бих казал, че чука безразборно. Дотук всички помещения, на чиито врати е почукал, бяха празни. Мисля, че ще стигне до твоята след около минута.
Отидох до външната врата, отключих я и излязох в коридора.
Наистина видях някакъв дребен тип да се приближава към моите покои. Той погледна към отворената врата, видя ме, зъбите му блеснаха сред внушителната му брада и той се запъти усмихнат към мен.
Забелязах, че е гърбав.
— Господи! — възкликнах. — Ти си Дуоркин, нали? Истинският Дуоркин!
— Да, доколкото ми е известно — отвърна той с глас, който трудно би могъл да мине за неприятен. — Надявам се, че ти си Мерлин, синът на Коруин.
— Аз съм. Каква необичайна чест в такова необичайно време!
— Не съм дошъл, за да обменям светските клюки — заяви той, след като се приближи достатъчно, за да се здрависа с мен и да сложи другата си ръка на рамото ми. — О, това не са ли твоите покои?
— Да. Няма ли да влезеш?
— Благодаря ти за поканата.
Въведох го вътре. Чък прибягна до изпитания номер със заблуденото слънчево зайче и кацна съвсем непринудено върху рицарската броня в ъгъла на дневната. Дуоркин направи един бърз тур из стаята, надникна в спалнята и подхвърли:
— Нека демоните си спят.
После дойде до мен, докосна леко Рубина, окачен все още на врата ми, поклати многозначително глава и накрая потъна в едно от креслата, на които се боях да седна, за да не заспя.
— Да ти налея ли чаша вино?
Дуоркин поклати глава.
— Не, благодаря. Ти поправи най-близкия Непълен Лабиринт, нали?
— Аз бях.
— Защо го направи?
— Нямах кой знае какъв избор.
— Най-добре ще е да ми разкажеш за това — каза старецът и зарови ръка в своята зловеща, неподстригана брада. Косата му също беше дълга и плачеше за гребен. Въпреки странния му вид, нищо в погледа му не говореше за евентуален пристъп на лудост.
— Историята ще се получи длъжка и за да остана буден, докато я разкажа до края, ще трябва да изпия една голяма чаша кафе — казах аз.
Той протегна ръце и пред нас се появи малка кръгла масичка, застлана с искрящо бяла покривка. Върху нея имаше две изящни порцеланови чаши за кафе, димяща сребърна кана, поставена върху малък спиртник, и поднос с доста апетитни на вид бисквити. Не бих могъл да примъкна всичко това с такава скорост. Не съм много сигурен дали дори Мандор би могъл.
— В такъв случай ще се присъединя към теб — каза Дуоркин.
Въздъхнах и налях кафето. После вдигнах Рубина на Справедливостта.
— Май ще е най-добре да върна това нещо на мястото му преди да започна. Така бях могъл да си спестя доста неприятности.
Понечих да стана, но старецът поклати глава.
— Не мисля — заяви той. — Ако сега го свалиш, най-вероятно ще умреш.
Седнах отново в креслото си и попитах:
— Сметана и захар?
Глава 9
Идвах бавно на себе си. Тази позната синева идваше от течението на предбитието, по което се носех сега. О, да, бях тук, защото… Бях тук, както се пее в песента. Завъртях се върху спалния си чувал, свих се на кълбо и отново заспах.
Когато отново отворих очи и се огледах, светът все още представляваше едно доста синьо място. Чудесно. Сигурното си е сигурно. Тогава си спомних, че Люк може да намине всеки миг, за да ме убие, и пръстите ми сграбчиха ръкохватката на оръжието, което лежеше до мен. Напрегнах слуха си, за да не пропусна шума на нечии приближаващи се стъпки.