Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Призовах образа на Логрус и гой изплува пред мен без някакви необичайни последствия. После прехвърлих част от съзнанието си в Рубина, за да огледам Знака на Хаоса от друга перспектива. Оказа се доста безплътен. Отново не почувствах нищо особено.
Съсредоточих съзнанието си в собствения си център, протегнах ръцете си, улових с тях две от силовите линии и ги насочих…
След по-малко от минута вече разполагах с пръхкави кифлички с масло, няколко ароматни наденички, чаша кафе и кана портокалов сок.
— Аз щях да се справя по-бързо — отбеляза Чък.
— Убеден съм в това — съгласих се аз. — Проверка на системите.
Хапнах и се опитах да подредя задачите си. След като привърших със закуската, върнах съдовете там, откъдето ги бях отмъкнал, взех Рубина, окачих го на врата си и се изправих.
— Добре, Чък, хайде да се прибираме в Амбър.
Дискът на Дяволския Чекрък се разрасна, после придоби формата на златна арка, през която преминах… за да се озова сред покоите си в двореца.
— Благодаря ти — казах.
— De nada, татко. Виж, имам един въпрос към теб. Докато си събираше закуската, забеляза ли нещо странно в поведението на Логрус?
— Какво имаш предвид? — попитах на път за банята.
— Ами да започнем с чисто физическите усещания. Той стори ли ти се… лепкав?
— Доста странно го определи, но все пак трябва да призная, че отделянето от енергийните линии стана малко по-бавно от обикновено. Защо питаш?
— Хрумна ми една доста странна мисъл. Ти владееш ли магическите сили на Лабиринта?
— Да, но опре ли работата до заклинания, предпочитам да използвам Логрус.
— Може би няма да е зле някой път да опиташ да постигнеш един и същ ефект и по двата начина, за да сравниш резултатите.
— Защо?
— Просто предположение. Ще ти обясня всичко веднага щом проверя някои неща.
И Дяволския Чекрък изчезна.
— Мамка му — казах аз и се заех да си измия лицето.
Погледнах през прозореца, тъкмо когато край него прелетяха шепа снежинки, носени от вятъра. Измъкнах един ключ от чекмеджето на бюрото си. Имаше няколко неща, с които исках да приключа възможно най-бързо.
Излязох в коридора. Не бях изминал и десетина крачки, когато наблизо се разнесе някакъв шум. Спрях и се заслушах. После продължих и подминах стълбището: шумът ставаше все по-силен. Когато стигнах до големия коридор, който преминава край библиотеката, вече знаех, че Рандъм се е върнал, тъй като никой в двореца не можеше или пък не би посмял да налага така кралските барабани.
Подминах полуотворената врата и стигнах до близкия ъгъл, където завих надясно. Първият ми импулс беше да вляза вътре, да върна на Рандъм Рубина на Справедливостта и да се опитам да му обясня какво точно се случи. После си спомних, че Флора ме бе предупредила, че в този дворец всяка честна, пряма и открита реакция обикновено бива изтълкувана по възможно най-лошия начин. Обикновено гледам да не се ръководя от нейните житейски максими, но този път трябваше да отчета поне факта, че евентуалният разговор с Рандъм щеше в най-добрия случай да ме върже с цял куп обяснения, а може би и с няколко забрани, които биха ми вързали ръцете.
Продължих по коридора до крайния вход на трапезарията. Хвърлих й един поглед и установих, че вътре няма жива душа. Добре. Доколкото си спомнях, на стената вдясно трябваше да има подвижен панел, през който можех да достигна до една тайна ниша в съседство с библиотеката. В нишата имаше стълба към една от близките веранди. Оттам, по една шахта със спираловидна стълба, щях да се озова в пещерите под основите на двореца, стига да не ме лъжеше паметта. Надявах се никога да не опра дотам, но семейната традиция си каза думата и аз реших да дам едно ухо на това, което ставаше в библиотеката. Пътьом бях дочул няколко приглушени реплики, които ме наведоха на мисълта, че Рандъм не е сам. И тъй като знанието наистина е сила, бях решил да се докопам до колкото може повече информация, — напоследък се чувствах доста уязвим по тази линия.
Панелът наистина помръдна и аз се промъкнах чевръсто през разкрилия се отвор, като преди това осветих пътя си с магически пламък. Добрах се бързо до нишата и открехнах внимателно и безшумно капака на наблюдателния процеп. Мислено благодарих на онзи, който бе поставил — волно или неволно — едно солидно кресло от другата страна на стената: то прикриваше добре процепа и въпреки това осигуряваше добра видимост към библиотеката.