Клетвата

— Точно така. Значи тази вечер Джудит е в клиниката, затрупана с работа. Наистина претоварена. Преглежда Рамиро и го праща вкъщи с амоксицилин и тайленол.

— И два дни по-късно — довърши Елиът — той е в интензивното отделение с онова разяждащо плътта заболяване.

Кенсинг кимна.

— Некротизиращ фасциит.

Сега Елиът си спомни ясно всичко. Разяждащото плътта заболяване винаги бе новина. А когато имаше някаква местна връзка, всички се впрягаха много. Така че бе чул за това, бе чул дори и слуховете за предполагаема роля в трагедията на Джудит Коен, както и на мнозина други. Официалното изложение обаче не бе включило името ѝ, а собствените по-късни разследвания на Елиът в болницата бяха посрещнати с онова, което той вече се бе научил да очаква — типичния за „Парнас“ административен танц на изплъзването, при което всички лекари оставаха безгрешни и всички административни решения — безупречни. Така и не беше публикувал нищо, защото не бе убеден, че си е изяснил докрай нещата.

Но сега Коен му разказваше и гласът ѝ бе пълен с разкаяние.

— Те са прави. Трябваше да го разпозная.

Кенсинг сви рамене.

— Сигурно и първият лекар, който го е прегледал, е можел да го направи. Но не диагнозата на който и да е от вас двамата е причинила смъртта му.

— Какво искате да кажете, Ерик? — попита Елиът.

— Искам да кажа, че във всеки един етап от лечението „Парнас“ вземаше прекалено бавно решение какво могат да си позволят да направят, за да спасят Рамиро. Детето нямаше необходимата осигуровка. Имаше някаква нередност в един от формулярите в досието му. Покрива ли се това изследване? Покрива ли се кислородът? А кой ще заплати? — Той гневно поклати глава. — Накратко казано, през цялото време те си брояха парите и това провали лечението му. Фатално.

Очите на Коен бяха като стъклени, за нея споменът все още бе болезнен. Елиът я попита внимателно:

— Вие изобщо не сте го лекували повече след първото му посещение в клиниката, нали?

— Не. Повече не го видях. Освен на погребението му.

Кенсинг продължи разказа:

— Но това не попречи на Маркъм да посочи именно нея от цялата лекарска група като първоначален момент на недобре оказана медицинска помощ.

— С такова впечатление останах — призна Елиът. — Макар че никой не желаеше да го заяви официално.

— Всички останаха с това впечатление — потвърди Кенсинг. — Разбира се, истината бе, че Маркъм си търсеше изкупителна жертва. Неубедителните обяснения за това какво и защо не сме направили водеха към самия него. За него Джудит бе една възможност да отклони огъня от себе си. За щастие лекарската група я защити.

— Поне дотолкова, че да не загубя работата си — добави тя с дълбоко огорчение. — Единствената утеха е, че се срещнах с Лус — майката — на погребението. Тя като че ли разбираше. Не обвиняваше мен. Обвиняваше Маркъм.

— Маркъм? — попита Елиът. — Че откъде изобщо е знаела за неговото съществуване?

На Коен очевидно въпросът ѝ хареса.

— Помните ли онази надута статия, която бяха пуснали за него в „Сан Франциско Магазин“? Имало екземпляри навсякъде из сградата, където тази нещастна жена обикаляла с болното си момче. Доволното лице на Маркъм и колко много милее той за пациентите си. На погребението тя все още носеше тази корица у себе си. Показа ми я.