Вълнения (Краят на Ейглетиерови) [bg]

— По-добре ли се чувствуваш?

— Да — измънка Жилбер.

Бузите му се бяха позачервили малко. Но все още зъбите му тракаха.

— Прощавай — каза той. — Отвратително е!… Да повръщам, да повръщам в дома ти!…

— Няма значение — успокои го Жан-Марк.

Учудваше се на твърдостта си: той, на когото от нищо прилошаваше, сега гледаше без погнуса изцапаните дрехи, свити на кълбо върху перваза на прозореца. А освен това не беше почувствувал ни най-малко отвращение от вида на това момче, легнало в леглото му. Със спуснати клепачи и подути устни, Жилбер дишаше леко. Светлината на нощната лампа очертаваше високите му скули. Беше пуснал дълги коси и бакенбарди, които му придаваха романтичен вид. Спеше ли? Жан-Марк дръпна фотьойла и се настани в него, като просна крака върху друг стол. След току-що преминалата буря чувствуваше необикновено спокойствие, подобно на удоволствието, което създава краят на една дълга музикална фраза. Искаше му се да не мисли за нищо, но една мисъл го тревожеше: Жилбер дори не бе казал откъде идва! Какво ще си помислят баба му и дядо му, като не се прибере тази нощ? Трябва да го отведе на всяка цена у дома му.

— Жилбер! — прошепна той. — Жилбер! Баба ти и дядо ти? Трябва да се прибереш вкъщи! Иначе те ще полудеят!

— Баба ми и дядо ми заминаха за четири дни — каза Жилбер тихо. — Един продължителен уикенд в Дордон, у приятели…

Жан-Марк отново облегна глава върху облегалото на фотьойла. Размишляваше. След дълго мълчание попита:

— С кого си бил?

— Един приятел от класа ме покани у свои братовчеди. Бяхме около тридесет души в един частен дом в Ньойи. Пихме разни неща. Танцувахме. Не помня вече. Ужасно ме боли главата!

— Не ти ли се повръща повече?

— Не, свърши се!

— Можеш ли да станеш, да вървиш?

— Не ми се вярва. Чувствувам се толкова слаб! Главата ми се върти…

— Добре. Ще спиш тук.

— А ти? — попита Жилбер.

— А, нали виждаш, настанил съм се в този фотьойл. Много съм добре.

Той угаси нощната лампа и затвори очи. Изминаха отново няколко минути на вцепенение. Слушаше равномерното дишане на Жилбер и си представяше, кой знае защо, някаква галера, чиито гребла се забиват едновременно във водата. Щеше да се унесе, когато в тъмнината до него достигна един тайнствен, настойчив глас:

— Жан-Марк?

— Какво?

— Не съм вече онова малко момче!

Първата мисъл на Жан-Марк бе, че Жилбер е още под влиянието на алкохола.

— Мълчи и гледай да заспиш — каза той.

— Ти не ми вярваш? — извика Жилбер. — Обаче е истина: тази нощ правих любов с едно момиче!

Паника обзе Жан-Марк. Като не можеше да разбере тревогата си, нито да я обуздае, той измърмори:

— Кое момиче?

— Едно момиче, което срещнах там, в Ньойи, Изабел… Изабел, но не знам коя…