Невидимият пазител [bg]

— Майката го е съобщила в жандармерията в Лекарос и после знаете как е.

— Трябва ли да знам какви са отношенията ви с жандармерията?

— С редовите полицаи, добри. Те си вършат своята работа, ние нашата и съдействат с каквото могат.

— А с шефовете?

— Това е вече друга тема. Постоянно има някакъв проблем с властите, дрязги, премълчана информация. Нали разбирате.

— Значи, може да има и други изчезнали момичета в долината, за които не знаем нищо, понеже сигналът е бил подаден в жандармерията?

— За разследването отговаря старши лейтенант Падуа, очаква ви там, за да говори с вас. Твърди, че всъщност не е имало официално подаден сигнал, макар че от няколко дни майката е идвала ежедневно и е твърдяла, че с дъщеря й е станало нещо. Въпреки това е имало свидетели, че момичето си е тръгнало по собствена воля.

Падуа беше цивилен, макар че слезе от служебна патрулка, придружаван от друг полицай с униформа. Протегна уверено ръка на Амая, представи себе си и своя колега и пое нагоре заедно с нея.

— Йоана Маркес. Петнайсетгодишна. Доминиканка по произход, живее в Испания от четиригодишна, а в Лекарос от осемгодишна, когато майка й се омъжва за друг доминиканец. Имат и по-малка дъщеря, на четири. Момичето е имало проблеми с родителите си за вечерния час. Преди два месеца е бягала от къщи, тогава е била при своя приятелка. И този път е изглеждало същото, казват, че имала гадже и избягала с него, има свидетели. Но въпреки това майката идваше всеки ден в участъка, за да ни казва, че става нещо лошо, че дъщеря й не е избягала.

— Явно е имала право.

Падуа не отговори.

— Ще говорим после — каза тя.

— Разбира се.

Хижата не се виждаше от шосето. Едва когато тръгна през полето, успя да я мерне полускрита сред дърветата. Замаскирана от многобройните храсти, които пълзяха по фасадата, къщичката се сливаше с горския шубрак наоколо. Кимна за поздрав на двамата жандармеристи, застанали от двете страни на вратата. Вътрешността бе тъмна и прохладна, пропита с характерната миризма на разлагащ се труп и с друг, по-сладникав и мускусен мирис, като на парфюмиран нафталин. Ароматът внезапно й напомни за шкафа с бельо на баба й Хуанита с комплектите изгладени чаршафи и бродирани с фамилните инициали завивки, идеално подредени върху рафтовете, от които висяха прозрачни торбички с топчета против молци. Задушливата им миризма удряше в носа всеки, дръзнал да открехне вратите на шкафа.

Изчака няколко секунди, докато очите й свикнат с полумрака. Част от покрива бе срутен от миналогодишните снегове, но дървените трупи спокойно можеха да го удържат още няколко зими. От разкривените греди висяха почернели дрипи от парцали и въжета, някои от пълзящите растения, с които бе обрасла фасадата, бяха проникнали през дупката в покрива и се смесваха със стотината разноцветни ароматизатора с форма на плодове, окачени на клончетата им. Амая установи, че упойващата миризма се дължеше на тази странна комбинация. Заслонът се състоеше от една-единствена правоъгълна стая, стара маса с внушителни размери и дълга пейка, която беше преобърната под масата. В средата на стаята имаше неестествено издут двуместен диван, покрит с петна от влага и урина. Диванът бе разположен срещу почерняла камина, препълнена с боклуци и отломки, които някой бе опитвал безуспешно да запали. От задната страна на дивана се подаваше необичайно чист латексов матрак. Подът бе покрит с фин слой пръст, по-тъмна там, където водата бе прониквала през покрива, образувайки вече позасъхнали локви. Иначе беше чисто и сякаш някой беше мел наскоро — по пода още личаха следите от метлата, подпряна на огнището. От трупа нямаше и следа.