Невидимият пазител [bg]

Амая взе пинсета и оголи слабините на момичето. Отдръпна се леко, за да може Йонан да направи снимки.

— Какво ще кажете за външните охлузвания? Според мен е била изнасилена.

— Видимо да, но в тази фаза на разлагането гениталиите обикновено изглеждат доста подпухнали. Ще ви кажа при аутопсията.

— О, не! — възкликна Амая.

— Какво има? Какво видяхте?

Амая скочи като ударена от гръм. Заобиколи дивана и се обърна към Ириарте.

— Хайде, помогнете ми.

— Какво искате да направите?

— Да преместя дивана.

Хващайки го отстрани, двамата го вдигнаха, установявайки, че въпреки вида му е необичайно лек. Преместиха го с петнайсетина сантиметра напред.

— По дяволите! — възкликна Сан Мартин.

Съдия-следовател Естебанес, която тъкмо влизаше, се приближи предпазливо.

— Какво има?

Амая я погледна втренчено, но на съдията й се стори, че погледът й минава през нея, през стените на тази хижа, през горите и хилядолетните скали на долината. Докато не намери точните думи.

— Дясната й ръка липсва от лакътя надолу. Разрезът е чист и няма кръв, така че са я отрязали, когато вече е била мъртва. Няма да я открием, взели са я.

Съдия-следователят направи гримаса на дълбоко отвращение.

Пролетта на 1989 година

От онзи ден Амая заживя при леля Енграси, като навестяваше ежедневно баща си в цеха и ходеше в неделя на обяд вкъщи. Помнеше тези обеди като неизбежни изпитания. Сядаше в единия ъгъл на масата срещу майка си, възможно най-далеч от нея, и се хранеше мълчаливо, отговаряйки с едносрични думи на будещите съжаление опити на баща й да започне разговор. После помагаше на сестрите си да раздигнат масата и когато вече всичко беше подредено, се отправяше към малкия хол, където родителите й гледаха новините в три. Там се сбогуваше с тях до следващата седмица. Навеждаше се и целуваше баща си, а той пъхаше в ръката й грижливо сгъната банкнота. После стоеше още няколко минути, гледайки майка си в очакване, докато тя продължаваше да се взира в телевизора, без да й обръща никакво внимание. Тогава баща й казваше:

— Амая, леля ти сигурно те чака.

И тя излизаше от къщи мълчаливо, а по гърба й лазеха тръпки. После на лицето й грейваше огромна щастлива усмивка, докато благодареше на всемогъщия детски бог, че и този ден не бе поискала да я докосне, да я целуне, да я изпрати. Предпочиташе да е така. Известно време се страхуваше, че майка й може да направи някой жест, който да се изтълкува като покана да се завърне вкъщи. Изпадаше в ужас от самата мисъл, че може да я погледне в лицето за повече от две секунди, защото когато го правеше, докато баща й търсеше вино в бюфета или се навеждаше над огнището, за да разпали огъня, отново изпитваше такъв страх, че краката й трепереха, а устата й пресъхваше, сякаш беше пълна с брашно.

Насаме с нея остана само два пъти. Първият път бе година след нападението, на следващата пролет. Косата й отново бе пораснала, а и тя самата бе дръпнала доста през зимата. Беше уикендът, когато сменяха часа, но и двете с леля й бяха забравили да го направят — така че отиде в дома на родителите си с час по-рано. Почука на вратата и когато майка й отвори и отстъпи встрани, за да я пусне да влезе, разбра, че баща й го няма. Стигна до средата на хола и се обърна да погледне майка си, която бе спряла в коридора и я наблюдаваше оттам. Не можеше да види очите й, нито изражението на лицето й, защото коридорът тънеше в мрак, за разлика от слънчевия хол, но усещаше враждебността й, сякаш в коридора се бе спотаила глутница вълци. Още беше с палтото, но въпреки това започна да трепери, сякаш вместо мека пролетна температура, бе настъпила най-свирепа сибирска зима. Вероятно бяха минали едва няколко секунди, но на нея й се сториха цяла вечност, изпълнена с примигвания и учестено дишане, идващо от място, на което някакво момиче плачеше; чуваше го ясно, макар да не го виждаше, защото внимаваше за заплашителното зло, което дебнеше в коридора. Леко докосване, стъпка напред и момичето, което плачеше, започна да пищи, обхванато от паника, задавените ридания едва успяваха да излязат от гърлото й в напразен опит да прогонят дебнещото я безумие. Това бяха виковете от кошмарите, в които малките момичета пресипват от пищене, докато писъците им не се превърнат в шепот, едва излизащ от гърлата им. Поредна крачка. Пореден вик, може би същият, който никога нямаше да спре. Майка й стигна до вратата на хола и Амая най-сетне успя да зърне лицето й. Това й бе достатъчно. Веднага осъзна, че момичето, което крещеше задавено, бе тя самата, и при тази мисъл се подмокри от страх в секундата, в която баща й и сестрите й влизаха през вратата.