Факторът Чърчил [bg]

Виждам останките от окопите, които сега са пълни със застояла черна вода. Сигурно войничетата са се придвижвали предпазливо към осакатената вече гора, а в някои нощи командващият офицер е отивал — понякога съвсем сам — до "ничията земя", досущ до германските линии.

Сега тук няма ничия земя. От картата мога да се ориентирам къде е била — една тъничка ивица, която пресича нивите от север на юг. От едната страна са били прочутите Белгийски синьо-бели говеда с техните dikbil, прочутите "двойни" задници, от които стават най-добрите стекове.

По-далечната нива е изорана — тежка кафява почва, засята с онова, което в Брюксел са решили, че тази година носи най-добра печалба. Между нивите има пътечка, покрита с филц, която води — поне според моята карта — до германските фронтови линии. Решавам да се върна със старата тойота.

Време е да извърша военна маневра — един подвиг, който отнема на Чърчил и на британската армия цели пет ужасни години. А аз ще го направя за не повече от минута. Запалвам джипа. Поставям лоста на скорост. Пийвам глътка "Стела Артоа", за да успокоя малко нервите, и с друсане потеглям бавно напред.

Отначало подскачам през дълбоките коловози; после стигам до асфалта. Карам с двайсетина километра в час, после трийсет, четиридесет. Минавам през старите окопи и кратери, минавам през бодливата тел, без нищо да ме спре. Снарядите, куршумите — нищо не може да спре полетялата напред тойота и нейния две и половина литров двигател.

От двете страни на линията каталясали мъже първо надничат от своите кални окопи, за миг се споглеждат стреснато, изпълнени с подозрение, а след това се вдигат и тръгват на "ура". И ето, вече сме приключили даже преди човек да може да се зарадва на постижението. Достигнал съм германските линии и докато те се мъчат да реагират някак, аз вече съм се врязал в позициите им — минал съм край обоза и палатките на лазарета, а около мен ужасени германци грабват паникьосано оръжието си и се изнасят с бясна скорост от тоалетните.

Изсвирвам триумфално с клаксона и съвсем необезпокояван, правя обратен завой. Изоставям армията на кайзера и потеглям от изток на запад, същите тези смешни 500 метра, към гората Плугстерт. На връщане спирам някъде по средата. Паркирам на ръба и навлизам пеша в изораната нива. Точно тук е лобното място на много тежки машини.

Ето защо. Виждам ги — и тук, и тук, и тук. При всяка оран хиляди фрагменти от стар и ръждясал вече метал излизат на повърхността като призраци от миналото.