Факторът Чърчил [bg]

Или пък нека погледнем възгледите на друг един консерватор от динозавърското поколение, сър Перегрин Уърсторн, бивш редактор на Сънди Телеграф, който неотдавна написа: "рядко е имало държавник, който толкова талантливо да прославя войната и да е изпълнен с толкова неприлично желание за водене на война като Уинстън Чърчил. Всички негови творби демонстрират любовта му към войната, разнасят нейната слава и не обръщат внимание на ужасите й". Сър Перегрин има право да бъде уважаван; той действително се бие във Втората световна. Но се страхувам, че възгледите му някак се разминават с реалността — или поне с комплексността на природата на Чърчил.

Съгласен съм с това: войната наистина му носи вълнение. Чърчил има една естествено емоционална и романтична реакция към драмата, към мащабите на събитието. Когато сър Едуард Грей изнася речта си пред Камарата на общините на 3 август 1914 г. — в навечерието на Първата световна война, когато лампите угасват в цяла Европа — Чърчил заплаква. Министър-председателят Аскуит отбелязва това му настроение, при това с известно неодобрение: "Уинстън е облякъл военните одежди и копнее за една истинска морска битка… всичко това ме изпълва с тъга". Малко по-снизходително реагира съпругата на Аскуит — Марго, която казва: "Уинстън копнее да е в окопите — мечтае за война, голяма, жизнерадостна, даже щастлива. Той е роден войник". Чърчил даже изтърсил пред Марго, че смятал войната за "сладка" — като веднага след това я моли да не споделя с друг тази забележка — и даже е чут да казва, че мирът е последното нещо, за което би се молил. Много други отбелязват неговата енергия, отскока в походката му, блясъка на целеустременост в очите му.

Безспорно е вярно, че Чърчил обича войната в този очевиден смисъл че без война не може да има и слава — няма реална възможност да подражава на Наполеон, Нелсън или неговия праотец Марлборо. Той знае как войната и нейните рискове са издигали други мъже и са обвивали с цветовете на славата съвсем ежедневните им дела. Ето защо, още като младеж, той е готов да се хвърли с главата напред в битката — като същевременно с крайчеца на окото си следи как вестниците ще отразят участието му. Войната пуска адреналин в кръвта му и разбира се, когато се бие — когато кръвта шуми в ушите му — той иска да удари врага колкото може по-безмилостно. Още в "Хароу" съдиите по фехтовка отбелязват склонността му да напада напористо. Чърчил вярва — и то съвсем правилно — че когато влезеш в битка, трябва да накараш врага да знае, че губи, и да му набиваш това в главата по всякакъв възможен начин. При упражняването на насилие той наистина е безмилостен.