Врагове по неволя [bg]

Тя наклони глава встрани.

— Да минем на момента, когато сте го хванали в магазина в задънената уличка. Той е стрелял няколко пъти и парче стъкло се е забило в крака ви. Това ми казахте по-рано, нали?

— Да.

— След това сте влезли и сте намерили трупа зад тезгяха.

— Вярно.

— Преобърнали сте го и сте видели, че дулото на пистолета е пъхнато в устата му.

— Точно така. Отначало си помислих, че съм го улучил случайно, защото лежеше по корем, а в задната част на черепа му имаше голяма дупка. Но когато го преобърнах, видях, че е налапал дулото на собствения си пистолет.

— Значи смятате, че е извършил самоубийство?

— Освен ако някой не му е помогнал да налапа дулото, тезата за самоубийството е доста правдоподобна.

— Но не сте забелязали никой друг в магазина?

— Не. Никого. А проверих и дали има заден вход, тъй като се запитах защо просто не бе избягал. Нямаше друг вход.

— Защо е трябвало да се самоубива?

— Не знам. Бих искал обаче да кажа за протокола, че този факт много ме зарадва. Навярно това е единствената причина да съм още жив.

Тя понечи да спре диктофона, но аз се протегнах и я улових за ръката.

— Има и още нещо — казах. — Той носеше ръкавици. Бели памучни ръкавици, каквито носят тукашните шофьори на таксита. Бяха прогизнали от кръв.

— Ръкавици ли?

— Да, бели. Разбирате ли, сега е месец май и е дяволски горещо, ето защо ми се стори странно. Мисля си, че е носел ръкавиците, за да не остави отпечатъци по карабината. Може би той и другият стрелец са планирали просто да хвърлят оръжията и да избягат.

— Сигурен ли сте за ръкавиците?

— Разбира се. Проверете при корейската полиция.

— Разговаряхме с корейската полиция. Не са споменавали нищо подобно.

— Е, той имаше ръкавици — настоях аз.

Не че беше кой знае какво и определено не беше решаващо, но все пак говореше за известна степен на предварителна подготовка от страна на стрелците. Тя спря диктофона.

— Добре — казах. — За какво беше всичко това?

Тя въздъхна тежко — като човек, който дълго време е бил под голямо напрежение.

— Докато ти лежеше в болницата, между нашето правителство и корейското възникна грозен спор за клането, което беше показано по всички новинарски канали. Проблемът е, че никой не знае какво е станало и защо. Затова обвиненията са взаимни.

Понадигнах се до седнало положение.

— Обвинения за какво?

— Протестът, или демонстрацията, е бил разрешен от градските власти на Сеул и е бил под охраната на южнокорейските власти. Дотук спор няма. Южнокорейците, разбира се, не искат да бъдат обвинени за убийството на четиринайсет американски граждани и за раняването на други седемнайсет. Те твърдят, че първият изстрел е бил произведен от американски демонстрант, а след това един или двама техни полицаи са отвърнали на огъня при самозащита. Ти сам признаваш, че първият изстрел е бил произведен някъде зад гърба ти. И други свидетели го потвърдиха.

Замислих се за това. Отговаряше на фактите. Внасяше малко ред в едно хаотично събитие. Но не го обясняваше напълно.

— Тогава защо побягна моят стрелец? Ако само е отговарял на стрелбата, защо ще го прави? А какво да кажем за другия, втория стрелец?

— Никой не знае. Смята се, че и той е бил корейски полицай. Облечен е бил с полицейска униформа, хвърлил е оръжието си и е избягал. Оказа се карабина М-16 със заличени серийни номера. Никой няма представа кой е бил той.

— Южнокорейски полицай с неизвестна самоличност? Как е възможно?

— Това е въпросът на деня, нали така? На мястото на клането е имало голяма суматоха. Били изпратени много полицейски коли, но никой не ги е броил при пристигането. Онзи е избягал с полицейска кола. Хитър ход, защото диспечерите на полицията са обявили съобщение до всички да търсят полицейска кола и… ами можеш да си представиш какъв хаос е настанал.

— И според теб те наистина не знаят кой е бил той?

— Кой знае? Може и просто да го прикриват. Или пък наистина не знаят. За тях е страшно удобно да не разполагат с него за разпит. Но в същото време и губят от това, нали така?

— А след като стрелецът, когото аз преследвах, е мъртъв, значи няма кой да каже защо са открили огън.

Тя се изправи и приглади роклята си.

— Точно в това е работата.

— А ние пък се намираме в тяхната страна.

— Да, в основни линии — отвърна Каръл, докато прибираше касетофона в чантичката си. — Трябва да побързам, за да транскрибираме този запис и да го пратим във Вашингтон. По очевидни причини твоите показания се смятат за изключително важни.

Преди да успее да се измъкне, аз я прекъснах:

— Почакай. Какво е моето положение в тая история? Щом двамата полицаи са реагирали при самозащита, какво съм направил аз? Ами това, че човекът, когото преследвах гръмна в главата цивилен гражданин?