Окото на света

— Това е невъзможно — отекна гласът на Том Мерилин откъм сеновала. Този път мечът на Лан излезе от ножницата и той не го прибра, а пристъпи към веселчуна. Том отметна одеялото, с което се беше увил и прехвърли през рамо кутиите с флейтата и лютнята, както и обемистите си дисаги. — Вече няма никакъв смисъл да оставам в това село, а пък от друга страна, никога не съм показвал изкуствата си в Тар Валон. И макар обикновено да пътувам сам, от тази нощ не бих имал нищо против да продължа с компания.

Стражникът хвърли убийствен поглед към Перин, който сви неловко рамене.

— Не се сетих да погледна в сеното — промърмори младежът. Докато дългокракият веселчун се спускаше по стълбата, Лан заговори през зъби с пресилена учтивост.

— И това ли е част от Шарката, почитаема Моарейн Седай?

— Всичко е част от Шарката, стари приятелю — отвърна кротко Моарейн. — Нямаме възможност да избираме. Но ще видим.

Том стъпи на пода на конюшнята и се извърна от стълбата, отърсвайки сламата от шарения си плащ.

— Всъщност — заяви веселчунът вече с по-спокоен тон — би могло да се каже, че държа да пътувам с компания. Прекарал съм много часове над много халби с ейл, премисляйки как бих могъл да завърша дните си. Тролокското гърне не влиза в плановете ми. Той погледна накриво меча на Лан. — И няма нужда от този нож. Не съм сирене да ме режеш.

— Господин Мерилин — каза Моарейн. — Ние трябва да тръгваме веднага и ще бъдем в голяма опасност. Тролоците все още са някъде наоколо, а при това ще трябва да пътуваме нощем. Сигурен ли сте, че искате да тръгнете с нас?

Том изгледа всички с присъщата си присмехулна усмивка.

— Щом няма да е прекалено опасно за момичето, значи няма да е толкова опасно и за мен. Освен това кой веселчун не би приел да се изправи пред някоя и друга опасност, заради възможността да се представи в Тар Валон?

Моарейн кимна, а Лан прибра меча в ножницата. Ранд се зачуди какво ли би станало, ако Том се беше отказал, а Моарейн не беше кимнала. Веселчунът се зае да укрепва дисагите на коня си, все едно че подобна мисъл изобщо не можеше да му хрумне, но Ранд забеляза, че неведнъж поглежда нервно към оръжието на Лан.

— А сега — каза Моарейн, — кой ще бъде конят за Егвийн?

— Конете на амбуланта са също толкова неподходящи, колкото и дъранските — отвърна Лан кисело. — Яки са, но се тътрят бавно.

— Бела — подхвърли Ранд и Лан го удостои с такъв поглед, че той съжали, че се е обадил. Но пък знаеше, че няма да може да разубеди Егвийн. В такъв случай беше по-добре да й помогне. — Бела може и да не е толкова бърза като останалите, но е издръжлива. Понякога я яздя. Може да издържи.

Лан надникна в отделението на Бела, мърморейки си под носа.

— Като че ли е малко по-добра от останалите — реши той най-сетне. — Не мисля, че имаме друг избор.

— Щом е така, трябва да я вземем — каза Моарейн. — Ранд, намери седло за Бела. Хайде, побързай! И без това вече доста се забавихме.

Ранд бързо избра едно седло и навито одеяло от стаичката за такъмите, след което изведе Бела. Сънената кобила го изгледа изненадано, докато я оседлаваше. Когато я яздеше, беше на голо. Не беше свикнала да й поставят седло. Той й заговори успокоително, докато пристягаше връзките на седлото, и тя прие странната новост само с едно разтърсване на гривата.