Кейтрин направи лека гримаса, сякаш нещо в писмото я беше озадачило, или заинтригувало.
— Хубав църковен пикник, наистина — обади се мис Вайнър. — Томи Саундърс и Алберт Дайкс трябва да застанат най-отзад, иначе аз няма да се запиша. Какво си мислят, че правят тези момчета в църква не зная. Томи изпява „Боже, по-скоро ни спаси“ и повече не си отваря устата, а пък Алберт Дайкс е същински мошеник и изобщо не пее.
— Зная ги, те са ужасни — съгласи се Кейтрин.
Тя отбори другото си писмо и изведнъж бузите й поруменяха. Гласът на мис Вайнър сякаш заглъхна в някаква далечина и Кейтрин престана да го чува, а когато се върна към действителността старата жена тъкмо триумфално завършваше дългата си реч:
— Знаеш ли какво й казах? Казах й: „Така стоят нещата, че мис Грей е братовчедка на самата лейди Кемплин. Как ти се струва това?“
— Значи вие сте се сражавала заради мен? Много мило от ваша страна.
— Можеш и така да се изразиш, ако ти харесва. Лично за мене титлата не значи нищо. Съпруга на пастор или не, тази жена е една обикновена котка. Прави намеци, че ти си купила с пари положението си в обществото.
— Може би тя не е на съвсем погрешен път.
— Погледни се — продължи мис Вайнър. — Нима ти се завърна наконтена и натруфена като гранд дама? Не, ето те същата каквато те помня: скромна, благоприлична, с чифт хубави чорапи „Белбригън“, с порядъчни обувки. Вчера го казах и на Хелен. Виж, рекох й, мис Грей. Тя общува с най-великите хора в тази страна и все пак, не носи като теб рокли до над коленете, нито копринени чорапи, през които минава вятърът, нито най-смешните обувки, които съм виждала.
Кейтрин се усмихна скришом на предразсъдъците на мис Вайнър. Старата дама продължи с нарастващо оживление:
— За мен беше голямо облекчение да видя, че новото ти положение не ти е замаяло главата. Завчера преглеждах изрезките от вестници, които събирам. Имам няколко за лейди Темплин и нейната военна болница, но не можах да ги намеря. Бих те помолила ти да ги потърсиш, драга. Твоите очи виждат по-добре от моите. Всички изрезки са в една кутия в чекмеджето на бюрото.
Кейтрин хвърли поглед към писмото, което държеше в ръка и поиска да каже нещо, но се въздържа и отиде при бюрото от където извади кутията с изрезките.
Кейтрин се възхищаваше от стоицизма на мис Вайнър. Тя чувстваше, че малко би могла да направи за старата си приятелка, но от опит знаеше колко много значат за старите хора дребните на пръв поглед неща.
— Ето една изрезка от времето на войната: „Виконтеса Темплин, която превърна вилата си в Ница в офицерска болница, е станала жертва на сензационен грабеж. Скъпоценностите й са били откраднати. Между тях е имало няколко прочути есмералди, наследствени ценности на фамилията Темплин.“
— Вероятно са били фалшиви — каза мис Вайнър. — Такива са скъпоценностите на повечето дами от обществото.
— Ето и друга изрезка със снимката й: „Хубав салонен портрет на виконтеса Темплин и малката й дъщеря Ленокс“.
— Можеш да погледнеш — оживи се мис Вайнър. — Не се вижда много от лицето на детето, нали? Смея да твърдя, че така е по-добре. Противоположностите вървят заедно на този свят и много често красиви майки имат отвратителни деца. Фотографът е разбрал, че най-доброто, което би могъл да направи за майката, е да снима тила на детето.
Кейтрин се изсмя и продължи:
— „Една от най-привлекателните домакини на Ривиерата през този сезон е виконтеса Темплин, която има вила в Кап Мартин. Нейната братовчедка мис Грей, която напоследък наследи огромно състояние по един твърде романтичен начин, й гостува в момента.“
— Тъкмо тази ми трябваше, — каза мис Вайнър. — Може би е имало и твоя снимка в някой от броевете, но съм я пропуснала. Бих желала да я покажа на тази онази мадама, та да им запуша устата.
Кейтрин не отговори. Тя механично приглади с ръка изрезката, а лицето й беше добило озадачено, тревожно изражение. Тя извади второто писмо от плика и като го прочете още веднъж, се обърна към приятелката си:
