Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
— Хиляди благодарности за вашата любезност, госпожици — подвикна той. — Обядът беше очарователен. Имах нужда от такъв. — Той се изпъчи и се потупа по гърдите. — Сега съм лъв… Великан! О, госпожице Кейтрин, вие не сте ме виждала в стихията ми. Познавали сте тихия, кроткия Еркюл Поаро. Сега вече ставам друг. Ще заплашвам и ще всявам ужас в сърцата.
Той ги изгледа самодоволно, а те успяха да се покажат удивени, макар че едва се удържаха да не избухнат в смях.
— И ще го направя — каза мрачно той. — Да, аз ще успея!
Поаро бе направил вече няколко крачки, когато Кейтрин го накара да се обърне.
— Господин Поаро, аз… аз искам да ви кажа нещо. Мисля, че бяхте прав. Връщам се веднага в Англия.
Поаро я прониза с изпитателния си поглед и тя се изчерви.
— Разбирам — изрече натъртено той.
— Едва ли разбирате — каза Кейтрин.
— Аз зная повече отколкото си мислите, госпожице — каза тихо той и като им се усмихна някак особено, ги остави. Влезе в колата, която го очакваше и потегли за Антиб.
Иполит, прислужникът с дървено лице на граф Де ла Рош, лъскаше една от красивите масички във вила „Марина“. Самият граф бе отишъл да прекара деня в Монте Карло. Иполит хвърли случаен поглед през прозореца и видя, че по алеята към главния вход бързо крачи необичаен посетител. Той повика от кухнята жена си Мари, защото въпреки опита който имаше, не можеше да определи що за птица е неканеният гост.
— Дали не е пак от полицията? — попита Мари.
— Виж сама — каза Иполит.
Мари надникна предпазливо от ръба на прозореца.
— Струва ми се, че не е полицай.
— Те всъщност не са ни безпокоили много — забеляза Иполит. — Ако не беше ни предупредил господин графът, аз дори никога не бих се сетил какъв беше онзи чужденец.
Звънецът на входната врата иззвъня и Иполит със сериозно и тържествено изражение на лицето се запъти да отвори.
— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че господин графът не е в къщи.
Дребният мъже огромни мустаци се усмихна добродушно.
— Зная това — отвърна той. — Вие сте Иполит Фавел, нали?
— Да, господине, това е името ми.
— Имате и съпруга на име Мари?
— Да, господине, но…
— Искам да поговоря с двама в — каза непознатият и с гъвкава походка влезе спокойно във вестибюла.
— Жена ви без съмнение е в кухнята — продължи той. — Отивам там.
Преди Иполит да бе успял да си поеме дъх, гостът улучи непогрешимо вратата към коридора, който водеше към кухнята и Мари го посрещна с отворена от почуда уста.
— Ето ме и мен — каза непознатият и се настани удобно на дървения стол. — Аз съм Еркюл Поаро.
— Да, господине?
— Името ми сякаш ви е непознато?
— Аз никога не съм го чувал — призна Иполит.
— Позволете ми да отбележа, че сте зле образован. Това е името на един от най-великите хора на нашето съвремие.
Той въздъхна и сложи ръка пред гърдите си.
Иполит и Мари го гледаха като втрещени. Те не бяха в състояние да проумеят какъв е този неочакван и странен посетител.
— Господинът желае… — измърмори като автомат Иполит.
— Аз желая да знам защо излъгахте пред полицията.
— Господине! — извика Иполит. — Аз… да съм лъгал пред полицията? Никога не съм и помислял подобно нещо.
Детективът поклати глава.
— Не ти вярвам — каза строго той. — Лъгал си и то няколко пъти. Сега ще ти припомня.
Той извади малко тефтерче от джоба си и го разлисти.
— Да, ето. Тук са отбелязани поне седем случая. Ще ти ги прочета.
С равен, безстрастен глас, той прочете в кои седем случая прислужникът на граф Де ла Рош бе спестил истината или част от нея.
Иполит онемя от почуда.
— Все пак, аз не съм дошъл за тези последни грехове — продължи Поаро. — А само за да не си въобразиш, че си много хитър, драги ми приятелю. Дойдох сега и заради последната ти лъжа, която пряко ме засяга: твърдението ти, че граф Де ла Рош е пристигнал в тази вила на сутринта на четиринадесети.
— Но това не беше лъжа, господине. Това е самата истина. Господин графът пристигна тук във вторник сутринта, на четиринадесети януари. Така беше, нали, Мари?
Мари охотно потвърди:
— О, да, точно така. Съвсем ясно си спомням.
— Добре — каза Поаро. — А какво поднесохте за десерт на вашия добър господар него ден?
— Аз… започна Мари и млъкна, напрягайки паметта си.
— Странно, — забеляза Поаро. — Как човек си спомня сигурно едни неща, а забравя други.
Той се наведе напред и удари с юмрук по масата, а в очите му блеснаха мълнии.
— Да, да. Така си и знаех. Вие си разправяте вашите лъжи и си мислите, че никой не знае. Но има двама души които знаят. Да, двама души. Единият е добрият Господ… — той посочи с пръст към небето, облегна се назад и с полупритворени очи добави — А другият е Еркюл Поаро.