Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
И да бе разочарован, Поаро не се издаде. Нито мускул не трепна по лицето му.
— Е, добре — каза весело той, — тогава да говорим за друго.
И той непринудено отклони разговора на други теми. Все пак девойката беше разсеяна, а отговорите й бяха механични и понякога неточни. Когато наближиха казиното, тя се спря, като да беше взела някакво решение.
— Господин Поаро…
— Да, госпожице?
— Аз… аз бих желала да ви помогна, ако мога.
— Вие сте много мила, госпожице, много мила.
Двамата пак замълчаха. Поаро не бързаше. Той търпеливо я чакаше да заговори.
— В края на краищата — започна Зия, — защо да не ви кажа? Баща ми е предпазлив… винаги предпазлив, във всичко, което казва или върши. Но аз знам, че с вас това не е нужно. Вие казвате, че търсите само убиеца и че скъпоценностите не ви интересуват. Аз ви вярвам. Вие бяхте съвсем прав, когато предположихте, че ние сме дошли в Ница заради рубините. Те бяха предадени на баща ми по предварително уговорен план и сега са у него. Завчера той ви загатна кой беше нашият мистериозен клиент.
— Маркиза?
— Да, Маркиза.
— А виждали ли сте някога този маркиз, госпожице Зия?
— Веднъж — призна девойката. — Но не съвсем добре — добави тя. — Видях го през дупката на ключалката.
— Това винаги е съпроводено със затруднения — каза съчувствено детективът. — Но все пак го видяхте, нали? Бихте ли могла да го познаете, ако го видите пак?
Зия поклати глава.
— Той носеше маска — обясни тя.
— Млад или стар?
— Косите му бяха бели. Може да е бил с перука, а може и да не е бил. Но аз не мисля, че той беше стар. Походката, гласът му бяха младежки.
— Гласът му? — каза замислен Поаро. — Да, гласът му. Бихте ли го познали, ако го чуехте, госпожице Зия?
— Може би — отвърна младата жена.
— Той ви беше интересен, нали? И затова се помъчихте да видите през ключалката?
Зия кимна.
— Да, да. Бях много любопитна. Толкова неща се говореха за него… Той не е обикновен крадец… по-скоро романтична фигура от историята.
— Да — съгласи се замислен Поаро. — Може би да.
— Но все пак аз не това имах да ви кажа — допълни Зия. — Има друг един малък факт, който ми се стори, че може би ще ви бъде от полза.
— Да? — каза Поаро насърчително.
— Както ви казах, рубините бяха предадени на баща ми тук, в Ница. Аз не видях лицето, което ги донесе, но…
— Да?
— Но зная едно нещо. Това беше жена.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
ПИСМО ОТ ДОМА
„Драга Кейтрин,
не мисля, че сега като живееш сред висшето общество, особено ще те интересуват новини от нас, но тъй като винаги съм те считала умна, надявам се, че не си навирила носа си повече, отколкото допускам. Тук всичко си върви по старому. Имаме си неприятности с новия дякон, който е много високомерен. Според мен, той е ни повече, ни по-малко от католик. Всеки се оплаква на пастора, но ти знаеш какъв е той — олицетворение на християнското милосърдие и мекушавост. Напоследък ми създадоха много грижи и момичетата. От тази Ани нищо добро не излезе. Носи поли до коленете и никога не обува вълнени чорапи. И такива едни вироглави, знаеш. Не дават да им кажеш нещо. Много ме мъчи и ревматизмът ми. Доктор Харис ме убеди да се прегледам при един лондонски специалист. Отидоха три лири, а пътните за влака отделно. На връщане пътувах с по-евтин влак. Лондонският доктор, с едно дълго лице, започна да го усуква и да ми говори със заобикалки. Аз търпях, търпях, че накрая му казах: «Аз съм проста жена, докторе, и искам да ми кажеш просто и ясно рак ли е, или не е?» И тогава, разбира се, той трябваше да каже, че е рак. Казват, че ще изкарам още една година ако се пазя и ако не ме боли много, макар че аз мога да понасям болката като всяка друга християнка. Чувствам се понякога твърде самотна и с право, тъй като повечето ми приятелки не са вече между живите. Иска ми се ти да беше в Сейнт Мери Мийд, драга моя. Ако не беше наследила тия пари и не беше влязла във висшето общество, аз бих ти предложила двойна заплата от тази, която получаваше при бедната Джейн, за да дойдеш и се грижиш за мен. Уви, безполезно е да искаме нещо, което не можем да получим. Все пак, ако те сполети нещо не добро… а това е винаги възможно… малко ли истории съм слушала за разни благородници, които се оженват за момичета и след като им пипнат париците ги изоставят още на вратата на църквата. Ти си достатъчно умна, за да допуснеш нещо такова да ти се случи, но човек никога не знае. Още повече, че досега не си имала голям опит с мъжете. Така че, за всеки случай помни, скъпа моя, че тук винаги има един дом за теб. И още, макар че не умея да се изразявам добре, в сърцето си имам едно топло кътче за теб.