Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
— Уверявам ви, господине, че сте напълно на погрешен път. Господин графът напусна Париж в понеделник вечерта…
— Вярно — съгласи се неочаквано Поаро. — С експреса. Аз не зная още къде е прекъснал пътуването си. Може би и вие не знаете. Това което зная е, че той е пристигнал тук в сряда сутринта, а не във вторник.
— Господинът греши — каза Мари с тъпо упорство. Поаро се изправи на крака.
— Тогава законът трябва да се приложи — каза той. — Жалко!
— Какво искате да кажете, господине? — попита Мари с тревожна нотка в гласа.
— Това че вие ще бъдете арестувани и съдени като съучастници в убийството на мисис Кетринг — американката, която бе удушена в „Синия експрес“.
— Убийство!
Лицето на мъжа побеля като тебешир, а коленете му затрепериха Мари изпусна точилката и заплака.
— Но това е невъзможно… невъзможно. Аз мислех…
— Нищо не може да се направи, щом упорствате с лъжите си. И двамата сте страшно глупави.
Поаро се обърна и се запъти към вратата, когато един развълнуван глас го накара да се спре:
— Господине, господине, само за момент, господине. Аз… аз си нямах и представа, че работата е толкова сериозна. Мислех, че се отнася за някоя дама. И преди сме имали малки неприятности с полицията заради приятелките на господин графа. Но убийство, това е нещо съвсем друго.
— Аз няма да търпя повече вашите усуквания! — кресна Поаро, спусна се към тях и яростно размаха юмрука си пред лицето на Иполит. — Нима цял ден трябва да стоя тук и да си губя времето с малодушни хора като вас? Искам да зная истината. Ако не ми я кажете веднага, днес е вашият последен свободен ден. За последен път Ви питам, кога пристигна господин графът във вила „Марина“ — във вторник сутринта или в сряда сутринта?
— В сряда — промълви разтреперан мъжът, а зад него Мари кимна с глава утвърдително.
Поаро ги изгледа продължително с изпитателния си поглед, после тежко поклати глава.
— Вие се показахте разумни, деца мои — каза спокойно той. — Намирахте се на ръба на пропастта.
После се обърна и напусна вилата, усмихнат на себе си.
— Едното предположение се потвърди — промърмори той. — Да опитам ли с другото?
Часът беше шест, когато картичката на господин Еркюл Поаро бе поднесена на Мирел. Тя се взря продължително в нея и кимна. При влизането си Поаро я намери да се разхожда трескаво насам-натам из стаята. Тя веднага се нахвърли отгоре му:
— Много добре! Чудесно! Какво има пак? Не ме ли измъчихте достатъчно всички вие? Не ме ли накарахте да предам моя беден Дерик? Какво още искате?
— Само един малък въпрос, госпожице. След като влакът потегли от Лион и когато влязохте в купето на мисис Кетринг…
— Какво?!
Поаро я изгледа някак съчувствено и започна отново:
— Казвам, когато влязохте в купето на мисис Кетринг…
— Никога не съм влизала там.
— … и я намерихте…
— Не съм я намирала!
— Хм, да…
Той я стрелна с гневен поглед и така извика, че тя се стъписа и отстъпи крачка назад.
— Ще ме лъжете ли? Аз би казвам, че зная всичко така добре, сякаш съм бил там. Вие влязохте в купето й и я намерихте мъртва. Казвам ви, че зная това. Да ме лъжете е опасно. Бъдете внимателна, госпожице Мирел, много внимателна!
Очите й не издържаха погледа му.
— Аз… аз не съм… — заекна тя несигурно и млъкна.
— Има само едно нещо, което не съм си изяснил, — каза Поаро. — Чудя се, госпожице, дали сте намерили това, което търсехте, или…
— Или какво?
— Или пък някой друг е бил в купето преди вас.
— Не ще отговарям повече на никакви въпроси! — изкрещя танцьорката. Тя отскубна ръката си от ръката на детектива, тръшна се на пода и раменете й се разтърсиха от истеричен плач. В стаята дотърча изплашената камериерка.
Еркюл Поаро скърши рамене и с въпросително повдигнати вежди спокойно напусна апартамента. Дълбоко в себе си той беше доволен.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТА
МИС ВАЙНЪР СЪВЕТВА
Кейтрин гледаше навън през прозореца на спалнята на мис Вайнър. Валеше тих упорит дъждец. Прозорецът бе обърнат към част от предната градина с алеята, която водеше към вратата сред потъмнелите лехи, където напролет щяха да цъфтят рози, карамфили и хиацинти.
Мис Вайнър лежеше в голямото си викторианско легло. Тя бе отместила встрани подносът с остатъците от закуската и сега с интерес преглеждаше пощата, коментирайки с разни язвителни забележки всяко писмо.