Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Какво се опитваме да разберем?
— Дали можеш да видиш водата.
— Как ще узная, че съм я видял, или че я виждам?
— Ще узнаеш. Като говориш, само се объркваш.
12.
Множество въпроси изникнаха у мен, докато работех върху записките си.
— И зелената мъгла ли е като пазителя — нещо, което човек трябва да победи, за да види? — попитах дон Хуан, когато седнахме под рамадата на 8 август 1969 година.
— Да. Човек трябва да победи всичко — каза той.
— Как мога да победя зелената мъгла?
— По същия начин, както и пазителя — като я оставиш да се превърне в нищо.
— Какво трябва да направя?
— Нищо. За теб зелената мъгла е нещо много по-лесно от пазителя. Духът на кладенеца те харесва. Виж, да се занимаваш с пазителя, наистина не е в твоята природа. Ти всъщност изобщо не видя пазителя.
— Защото не го харесах може би. Ами ако бях срещнал един пазител, когото харесвам? Сигурно има и хора, които биха решили, че пазителят, който видях, е красив. Те ще го победят ли, щом го харесват?
— Не! Ти все още не разбираш. Няма значение дали харесваш пазителя или не. Докато изпитваш някакво чувство към него, пазителят ще си остане същия — чудовищен, красив, какъвто и да било. Ако обаче не изпитваш никакво чувство към него, пазителят ще стане нищо, но, все пак ще бъде пред теб.
Не можех изобщо да проумея как нещо колосално като пазителя може да стане нищо и пак да бъде пред очите ми. Струваше ми се, че това е една от алогичните постановки в знанието на дон Хуан и че той би могъл да ми я обясни, ако пожелае. Настойчиво го попитах какво е, искал да каже.
— Ти си помисли, че пазителят е нещо, което познаваш.
— Но аз не мисля, че пазителят е нещо, което познавам.
— Ти помисли, че той е грозен; че размерът му е страховит; че е чудовище. Ти знаеш какво означават всички тези неща. Затова пазителят през цялото време беше нещо, което познаваш, и тъй като беше нещо, което познаваш, ти не го видя. Вече ти казах — пазителят трябва да стане нищо и въпреки това трябва да стои пред теб. Той трябва да бъде, там и в същото време да бъде нищо.
— Как е възможно това, дон Хуан? Това, което казваш, е абсурдно!
— Абсурдно е. Но това е виждането. Наистина няма начин да се говори за него. Виждането, както ти казах и преди, се научава с виждане.
Очевидно ти нямаш проблем с водата. Онзи ден ти почти видя. Водата е твоята „опорна точка“. Всичко, от което се нуждаеш, е да усъвършенстваш своята техника за виждане. В лицето на духа на кладенеца имаш силен помощник.
— Това е друг парлив въпрос, дон Хуан.
— Можеш да имаш каквито си искаш парливи въпроси, но в тази местност не можем да говорим за духа на кладенеца. Всъщност по-добре е изобщо да не мислим за него. Изобщо! Иначе духът ще те хване в капана си и няма да се намери нещо, с което жив човек може да ти помогне. Тъй че — дръж си устата затворена и мисли за нещо друго.
Около 10 часа сутринта на другия ден дон Хуан извади лулата от калъфа, напълни я със сместа, подаде ми я и ми каза да я отнеса до брега на потока. Държейки лулата с две ръце, успях някак да разкопчея ризата си и да я сложа вътре. Дон Хуан носеше два сламеника и малък поднос с въглени. Денят беше топъл. Седнахме на сламениците под сянката от дърветата на една малка дъбрава до самата вода. Дон Хуан постави един въглен в лулата и ми каза да пуша. Не изпитвах нито страх, нито въодушевление. Спомних си, че при втория опит да видя пазителя — след като дон Хуан ми беше обяснил за неговата природа, бях имал едно уникално усещане за удивление и страхопочитание. Този път обаче, макар дон Хуан да ми беше казал, че има възможност наистина да „видя“ водата, аз бях емоционално неангажиран. Бях само любопитен.
Дон Хуан ме накара да изпуша двойно количество в сравнение с предишните ми опити. По едно време той се наведе и ми прошепна в дясното ухо, че ще ме научи как да използвам водата, за да се движа. Усещах лицето му много близо, сякаш беше сложил устата си на ухото ми. Каза ми да не гледам навътре във водата, а да фокусирам очите си върху повърхността и да ги задържа така, докато водата се превърне в зелена мъгла. Неколкократно повтори, че трябва да съсредоточа цялото си внимание върху мъглата, докато ми стане невъзможно да долавям нещо друго.